Не ми излиза от ума и от душата оная окосена пътека. Пътеката и след нея – ливадката. Тревицата съхне на слънце и какъв аромат се носи от нея, Господи, на свежо, на чисто, на сладка зеленина, на светлина и обич.
Днес небето слезе ниско и светът се притаи. Лястовичките започнаха да се стрелкат все по-долу, успоредно на улицата и накрая всички изчезнаха, сякаш някой размаха магическа пръчка и ги направи невидими.
Гълъбите млъкнаха. В короните на дърветата зашумя нещо, задърпа и заразрошва листата, усука се и духна силно в улуците, като дете, което е свило на руло ненужната вече тетрадка в последния учебен ден и тръби през нея.
От юг гръмотевица заръмжа с електрически глас. После светкавицата разряза небето и рукна силен дъжд. Сега плющи навън, а слънцето вече се показва иззад облачната пелена и се усмихва.
Очаквам красива дъга. И докато я чакам, все се сещам за пътеката и ливадката. Спомням си за гръмотевичните бури на село. Как страшно тътнеха в черното небе. Спомням си мириса на озон – силен и пресен.
Спомням си колко често мълниите удряха трафопоста накрай селото, силното изтрещяване, ние писвахме уплашено, а после токът спираше за няколко часа, докато се извали и дойдат техниците.
Кучето се криеше в стаята под масата или кушетката и не смееше да издаде звук. Чуваше се как котката тропа на тавана. Ние се криехме в килера, уплашени от гръмовните гласове на небесните дракони. А после всичко утихваше, небето светваше като чиста усмивка, градината сияеше окъпана и свежа и пак онзи прекрасен дъх на озон изпълваше въздуха.
Излизах навън и дишах с пълни гърди, изплезвах език да уловя последните капки и гледах нагоре, където титаните се бяха успокоили и си почиваха, налягали на облаците.
Иване, виж къде ме върна, как ме развълнува!