Виктория Тинтерова

Пътепис за България

Публикувано

Напъва ме да напиша един пътепис.

Пет дни пообикаляхме част от рОдината. Пъво по магистрала Тракия.

За десетгодишното си царуване, Баце построи една (1) малка, сладка магистралка. Сладка, защото всичко малко е сладко. Хората вече строят четири, че и петлентови магистрали, а нащо – с две платна. Около 1/3 обаче и с две платна не е, щото непрекъснато се отбивахме в насрещното платно, защото в нащо множеството работници се подпираха на едни лопати в сянката на валяци, самосвали и фадроми и замислено и леко завистливо зяпаха потока от коли.

Когато свършиха ремонтите, започна едно адско друсане. Гледаш нов асфалт, сладък, черничък и аха да се възторгнеш, бааам – друсане. Ама голямо друсане. На връщане си събирахме зъбите, други си събираха бъбреците, джантите, ауспусите…

Иначе наоколо едни реклами, ще речеш, че сме в Сан Франциско. То СПАта, то красавици, казина…..малиййй… Забелязах, че спатата са явно само за млади красавици. За такива дърти красивици като мен не са очевидно, щото нямаше снимана ни една девойка над 18 години. Стана ми малко тъпо, ама както и да е.

Та, подрусахме се до едно близко на Ямбол село, при приятели. Влязохме в селото по един път, по който има древногръцки дупки, преки наследници на дупки от Римската империя и Кръстоносните походи. Един завой, втори и изведнъж вдясно, на една поляна видяхме кротко да пасат една камила и 7 понита. Камилата пасеше легнала. Като оня шоп – „Най-сакам да съм змИя, га си одим, да си лежим.“

Много ми се щеше да спрем, но мъжът ми не обича никакви спираници, па било то и за камили… За пиканета разбирам, ама да не спреш за да видиш камила отбилзо, тва вече на нищо не прилича! На ум се заканих, като се върнем, да му сготвя мусака, щото той не обича. Така и направих, но не го уведомих за какво си отмъщавам.

Погостувахме на приятелите и на другия ден по обед тръгнахме за Казанлък. Пак се подрусахме по малката, сладка магистрала на Баце. Казанлък е много хубав град. Даже са оградили циганското гето не със стени, както беше, а с туи. Европейска работа!

На обед седнахме да ядем кебапчета и да пием бира в центъра и два часа наблюдавахме човекопотока. От 10 души, 7 бяха цигани. Ама барнати, не некви прошляци – анцузи АДИБАС, фанелки със сребърна Айфелова кула, маратонки със светещи подметки, въобще – елегантност и просперитет!

На другия ден тръгнахме за Нова Загора и селото на дядото на мъжа ми. Пак се подрусахме по магистралата. В Нова Загора отношението цигани – инакви е 1 къмто 9. Там циганите са по-скромни в облеклото. И не са оградени с туи. Но за сметка на това е пълно с изоставени фабрики, халета, стопански постройки. Тук-там по пътя има разни нови постройки от метал, като от гофрирана ламарина, ама по-европейска, около които продават нови, лъскави трактори и разни такива машини.

Обикновено покрай оградата на такива постройки, от външната страна са паркирани стари трактори, камиони без гуми, даже и един Москвич видях. Между тях растат храси и фиданки. Не знам продават ли се или стоят за да се види огромния скок от комунизъма към демокрацията.

От Нова Загора до селото има много красив път. Вие се по хълмове, а отляво се е ширнала една безкрайна равнина, засята почти напълно с рапица. Сега рапицата е ярко жълта и просто прекрасна. Тук-там има ниви с разни други неща – зелени, светлозелени… пък път се вие…

На излизане от града пътя се оказа напълно ремонтиран. С нов асфалт, не с кръпки. Канавката изчистена от всякакви треви и храсти, дърветата окастрени, въобще – Швейцария. Така се учудихме, че сякаш отново видяхме камила в ямболско село. Ехаа, къв кеф, си казахме и даже пуснахме радио, да озвучи нащо щастие.

Кратковременно се оказа – не повече от дестина километра. Туй било републикански път, затуй. След него следва общински, непипнат, естествено.

Вечерта брадчедите на мъжа ми се сетиха за бай Х., който работел в подръжка на пътищата. През комунизъма. От сутринта излизал и тръгвал по пътя. Чистел канавката, скубел треви, режел някой нахален клон… И така цял ден, всеки ден, години наред до съседното село и обратно.

В нащо село, до нас, паднала една каменна къща върху кутията ни за тока, счупила кутията, сега зее, вероятно при дъжд е адски опасно, тия от електрото дошли, поцъкали с език и си тръгнали…. Ми то аслъ, в селото са останали разни бабета, един овчар без овце и малко жигани, кво толкова, гръм да ги удари….

Спокойно бих обобщила – и нас, човеците, като пътищата са ни разделили на луксозни, републикански и изоставени от бога и Баце.
Луксозните сме съвсем недоправени, иначе не бихме допуснали това…

Виктория Тинтерова

One thought on “Пътепис за България

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *