Искра Веселинова

Раят на Земята

Чувствам се леко замислена…

Страшно много хора ходиха в Дубай и се снимаха там как пият дубайско кафе, как ядат дубайски манджи и как се мандахерцат из дубайските улици. Бре, тоя Дубай, викам си, какво толкова има там? Да не би да ходят с краката нагоре или да вали злато от небето?

На мен повече ми харесват снимки от България. И сега ще речете: „Аман от псевдо-патриоти, аман от кръчмарски оратори!“ И ще ме пратите на майната си или на някой фолклорен фестивал от типа „Бабите от Долен Нанагорен“.

Хубаво де, Дубай, та Дубай – красоти, еклектика от стилове, ама как са го направили, ама как са го построили, ама Перлата на пустинята… А някой от вас, мили мои, дали е пътувал през Хаинбоаз?

Такава разкошна природа, толкова мека и нежна, като ангелска душица. И край пътя отвреме-навреме се появяват едни махалички с по три-четири къщи, височки, кирпичени, с шарени черги, наметнати по плетищата и с разперени огромни дюлеви дървета в дворчетата.

Или както се редят дърветата и гората слиза ниско, почти до шосето и се появява някоя росна ливадка и уж е дива дивотия, а гледаш – косено е, значи и тука е стъпвал човешки крак и наистина, на следващия завой се показва магарешка каручка, а край нея крачи косачът, размахва ръце и си припява нещо и разбираш, че му е леко на душата на човека, весело му е, драго му е.

Как няма да му е драго? Цял ден се опива от чистия въздух, който го замайва като старо вино, гледа пищната хубост на планината и като викне от оня хълм: „Ехе-е-е-еййй…“ и другият хълм му отговаря, гласът му се търкаля надолу и пада в някоя пропаст, а гората се вълнува като зелено море.

И му помахвате от колата на косача, а той се засмива широко и открито и дълго маха след вас. Завоите се вият като синя спирала – все по-нагоре и по-нагоре, гората се сгъстява, светлината едва пробива между стволовете на дърветата, земята е покрита с влажен мъх и тромава костенурка крачи като стара баба под свода на храсталаците, рошави като попски бради.

Най- високата част на Хаинбоаз е зашеметяващо красива. Имаш чувството, че ако протегнеш ръка и се повдигнеш на пръсти, ще погалиш меките гърбове на облаците. А като надникнеш надолу – гора като безкрайност, сякаш си стигнал до ръба на света и нататък няма нищо, освен това диво горско зелено.

Не се чува нищо, даже птичи глас, но внезапно зачуква кълвач и в неговия отривист звук има нещо бодро и весело. Спускането нататък е като слизане в Рая.

Да, рай има и на Земята и към него се слиза тъкмо по лъкатушното шосе – все надолу и надолу и пак грейват къщици, пак засияват ливадки, пак се разперват плодни дръвчета и пак чуваш сладкия птичи хор. А слънцето тича след колата, палва завоите със закачливи пръсти и те сгорещява. Закача се с теб: „Къде си тръгнал, човече?“

Към дома. Към дома…

Искра Веселинова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *