Ше си праЙм кот си искам

Регистрация на МПС в КАТ

06:30 местно време. Рано сабален с две думи. Алармата на телефона истерично ме буди, за да се подготвя за един от най-големите си подвизи, за който внуците ми ще разказват на техните внуци, пък те на техните и ще ги заклеват в най-милото си да разказват на поколенията след тях за геройството на дядо им – РЕГИСТРАЦИЯ НА МПС В КАТ!

Ендекато на олигофренурата с други две думи.

В банята съм и четката за зъби застива внезапно между втори предкътник и съседа му кътник – забравих с кой крак станах от леглото! Ей ся си ебало майката – не тръгва никак добре. Викам си, ше компенсирам с позитивно мислене и грозни псувни.
Вече шофирам на път към гнездото на злото. Никой не ме засича, черните котки още спят и аз се усмихвам лежерно, мислейки как съм прецакал всички решили днес да регистрират колите си и отишъл пръв пред Великата порта.

ХА-ХА-ХА-ХА-ХААААААААААААА! изсмива ми се грозно действителността, тъй както се е смял Хитлер, когато е нападал Полша. Пред мен има точно 739812576573 автомобила и поне два пъти повече хора, чакащи пред едно от предверията на ада, а именно – гишето за подаване на заявление за регистрация. Чух, че има несретници пазещи ред от миналата седмица. Някои бяха с невръстни дечица – предполагам заченати, родени, поели първи дъх и отгледани до първи зъб на опашката.

Сърбаме кафе, пушим, някои надигат първата си биричка за деня или просто си допиват от снощи. Изведнъж в множеството от угнетени, се врязва някакъв украинец и безцеремонно застава най-отпред. Да, ма не си познал, твойта кожа бандеровска! Туй да’н тий Майдана, бе? Оказва се, всички тук сме русофилски настроени и дружно го изхвърляме най-отзад. Този и по-късно пак ще се опита да прецака всички, но все така безуспешно. Вова, чакам си рубладжийският превод – извиках силно, че „и песента на вашта Джамала не струва и пукната украинска гривна, бляд“ с което получих огромен лайк под формата на дружен смях.

Така, дотук добре, както е казал падащият от десети етаж минавайки покрай третия. Посмяхме се, с някои се сприятелихме (познанствата на опашки в КАТ нареждам по степен веднага след приятелствата от казармата), но вещицата зад гишето за заявление вече потриваше злобно ръце.

Осем часът. Започва се.

Аз ведър, макар отвътре да ми ври, усмихнат и лъчезарен казвам „Добър ден, кои документи са ви необходими?“, като разбира се часът е малко преди пладне, нали не си въобразявате, че видиш ли – трак, започва работният ден на полицейските лели и аз вече си подавам индулгенциите!?

Таа гад, троснато, но съвсем тихичко, почти наум ми надрънква нещо. „Моля – любезно казвам аз – не ви разбрах?“ Ех, че като кипва горгоната – „Ма, не се ли научихте какви документи ви трябват, ВЕ?“

Да, аз всяка сутрин си варя две рохки яйца, правя три хиляди коремни преси и регистрирам по два автомобила в КАТ, та знам процедурите, тъй както знам, че тая дебелана е изплюскала три фамилни пици с кафето за закуска

Продължавам да се усмихвам, представяте ли си, хиля се идиотски и питам прелюбезно – „Ама, кажете ми, моля ви, имам цял наръч документи, кое ви е необходимо?“

Ръка с трийсет и осем пръстена се протяга изпод стъклото и стръвно издърпва папката с документацията, след което си взема каквото ѝ трябва и ми връща останалото възтроснато.
„ДАЙ СИ ЛИЧНАТА КАРТА!“ зад стъклото се изкрясква и лични карти фръкнаха завчаска.

Сум-сум, натрака ми заявлението, плъзна го към мен и докато аз прибирам разхвърчалите се листа тя звънна на приятелка, общо-взето само, за да ѝ каже: „ама работим яко, как бе Злате“.
Ако щете ми вярвайте, ама не ѝ казах довиждане! Нека види хубаво ли е лошото.

Вече минава 12:00. Всички ваканцуват. Времето тук спира по време на регламентираната обедна почивка. По напеченият асфалт притичва гнусен гущер. Убеден съм, че това е трансформираната дебела леля от преди малко… Чакаме…

Отново ще намеся Чехов:

Знойно и душно пладне. По небето ни облаче…
Асфалтът изкъртен от полицейски кубинки и тътрещите се като зомбита изтерзани души, дошли да регистрират автомобилите си, зее унило и безнадеждно. И да дойде Бойко с валяка, той вече не ще се разсмоли… Паркингът глъхне мълчалив, неподвижен, сякаш се взира някъде с подаващият се от основите си чакъл положен в средата на седемдесетте години на миналият век или чака нещо.

ЧАКА, ДА! Чака тези ненаяли се, ненапили се и ненапочивали се торни бръмбари да се върнат от колективната си уредена от закона почивка и да започнат неуморното си дело – да дразнят нормалните хора. И защо, мамка му, трябва целият наличен състав да се изнесе вкупом – не може ли на етапи, ма, Румяно?
(По време на случката министър на МВР е леля Румяна)
Свърши нещо в туй министерство, ма, овца!

Става един…часът, разбира се. С’я, ако си въобразявате, че тежката държавна машина заработва ефективно веднага след края на обедната почивка, то значи сте германец, минимум австриец и идея нямам чий го дирите на тази публикация.

Къде един и петнайсе и двайсе се допушват последни цигари и яваш-яваш процеса по регистрация набира някаква скорост.
Някой до мен промърморва – „Абе, май тия дето са с варненски номера и само за смяна на талони минават с предимство на хеееееееееей оная опашка.“
Хвърлих и сандвич и кафе, без малко и телефона, сбогувах се в движение с най-добрите си приятели и търтих да бягам. Наредих се на друга опашка при други хора, които вече бяха се опознали до степен „тук сме едно голямо и задружно семейство, да тропнем ний хорце, ля-ля-ля-ля..“ и започвам да усещам как нещо не е както трябва. Нещо ми липсва. Какво ли е то, какво ли… Ами, да бе, Иване – патка с „у“ след „п“-то заспала! Ти не си с варненски номера, а ще слагаш такива! Марш обратно при старите си приятели, където всички те познават и обичат!

На бегом се върнах при тях и само липсата на питка и сол попречи на тези добри хора да ми натъпчат в гърлото залъци за добре дошъл отново.
За сърдечните прегръдки и потупванията по гърба няма да ви разказвам – те ще останат като мил и съкровен спомен в душата ми.

Опааааааа! Чичото, властелин на преградата отваряща се да пропусне щастливите избраници допуснати до Канал 1, 2 и 3 за регистрация, се появява, предъвкващ гадорията, която е обядвал и все още обядва. Предполагам, че е ферментирал на слънце черен дроб от крастава жаба от Парагвай с лек дресинг от авокадо и киноа – поне киселата му физиономия загатва за нещо с такъв вкус. Махва властно към първите три коли от нашата редичка и нарежда на собствениците им да заповядат.

Знаете, прегръдки, целувки, обещания да си пишем във фейсбук и да се видим, ама непременно, отвъд.
Часове ще минат, докато дойде редът ми, но когато в един момент, сякаш след хиляда години, чичака посочи моята кола и благо ме приласка във владенията си, аз разбрах как се е почувствал Нео, когато Морфей и Тринити му заявиха, че той е Избрания. О, как чаках само да ме допуснат в Матрицата и да се изправя очи в очи с всеки агент Смит и леля на гише, които срещна. Плахо, на първа и с полусъединител пресякох границата, след която, казват, няма връщане.

Катаджийски дневник, дата 18 май, час – ебеш ли му майката кой поред:
Синкав цигарен дим обгръща колата. Толкова гъст, че едвам се четат около седемдесетте табели предупреждаващи, че „Пушенето в района е забранено и всеки престъпил забраната подлежи на глоба до 300 лева, а при рецидив до 1000 лева!“
Регистрационни табели се свалят, млад циганин се кара с дърт фатмак, номера на рами се зачистват – тука е вълшебно, бе!

Немощен чичо се запътва към мен и отсечено ми нарежда да вдигна капака. Правя го.
„Къде тий номера на двегатела?“, избучава, но някак благо, не с лошо. Тъй, къде мий номера на двегатела!? Ми, някъде по двигателя бе, да го еба в майката – ми се ще да му кажа, но стисвам зъби и от устата ми излиза – „Бе, обикновено е тука някъде, ма неска ко му стана…“
Правилно съм преценил човечеца – не е лош и сигурно го държат тук насила посреЦвом силни транквиланти, защото се засмя добродушно на думите ми и ми казва – „Аре, аре, сигурно си отговаря с написаното на талона, затваряй капака и дай да сверя само номера на рамата, пък после тичай по гишетата да се разписваш и плащаш.“

Тук мисля, че се просълзих и сопола ми текна неконтрулируемо, но не помня нищо до момента в който се изправих на гише номер ШЕС, ШЕС, ШЕС (как съм стигнал дотам питайте видеокамерите – аз не знам) и нещо което смътно ми напомня телесната форма на една бивша монтанска депутатка ми лае насреща от там където трябва да е устата ѝ/му – което от двете си изберете. Това не може да бъде определено от какъв пол е – една от загадките на природата…

Аз подавам договори за покупко-продажбам, затрахователни полици, лични карти, докато това извънземно от третия пол засмуква някакви кексчета през отвърстията си и обяснява на себеподобното си на съседното бюро на о, чудо! – землянски език, как тези кексчета са прекрасни, чудесни, невероятно пуФкави и с божествен пълнеж. Все едно слушам Джейми Оливър да се лигави по туенти фор кичън докато реже тиквичка – ах, колко е зелена, ах, колко е свежа, ма, не е ли това най-прекрасната тиквичка! Това е тиквичка, бе, Джейми – прасетата на село ги рупат! Нужно ли е да мастурбираме режейки един зеленчук?

Както и да е. Набивайки най-върховното опечено на 180 градуса тесто, съществото от Мелмак ми наглася документите и подхвърляйки ми листче с тайнствен и неразгадаем код, ме изпраща на гишето на банката, за да си платя за незабравимите удоволствия случили ми се през този ден.

И тук аз преживявам вторият си за този ден, но първи по степен и сила шок – „Читирси и девет леа“ ми казва, иначе първото симпатично длъжностно лице, което виждам от осем часа насам.
Изричам нещо, което е може би най-идиотското нещо излязло от устата ми – „Само толкова!?“
Тая може и да беше симпатична, но дваж пъти беше по-тъпа – реакцията на чичото при лафа ми за номера на двигателя беше като фойерверките на Архимандрит Дионисий за Великден в сравнение с изпразнения поглед на тая прибирачка на банкови тàкси и повтореното отново „Читирси и девет леа“. Хвълих и банкнота от педесе и великодушно ѝ казах да задържи рестото и да пие едно кафе.

Взех си квитанцията, боязливо я подадох на онова извънземно на гише номер Шес и търпеливо зачаках талоните и номерата си.
Историите, които чух през следващият един час от другите късметлии, успели този ден да се сдобият с номера, ще ви разкажа друг път в други публикации.

„– Сбогом ви, Егор Власич! – шепне Пелагея и се повдига на пръсти, та поне още веднъж да зърне бялото каскетче.“
Така завършва Чехов своя разказ „Ловец“.

Сбогом ви, недоклатени бюрократи – прошепнах аз и се повдигнах за да наместя предпазния колан сядайки зад волана на прясно регистрираният си автомобил. Не се обърнах да зърна за последен път мрачното здание, излязло сякаш от друго измерение. Вкарах първа и си представих как тази злокобна сграда се руши след мен и камък върху камък не остава…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *