Яяя......

Рестописи – Филип Захариев в Азия 2

Филип продължава да пътешества…

В крайна сметка реших този път да отида в Азия. В Банкок се намират два от World’s 50 best restaurants. Nahm, който е на 28-мо място и Gaggan -7-мо място.

Gaggan, въпреки, че се намира в Тайланд, е индийски ресторант. Единственият индийски ресторант, трансформирал индийската кухня до неузнаваемост.

Абсолютен гений!

Първият ми избор беше Gaggan, но освен, че беше резервиран за два месеца напред, самият Гаган Ананд, по това време беше в Сочи, Русия за кулинарния фестивал Икра.
Затова реших да посетя Nahm. Автентична тайландска кухня, приготвена от свръх талантливия австралиец Дейвид Томпсън.

За да получиш маса в подобен ресторант, трябва да направиш резервация доста време преди това. Аз обаче го направих два дни преди да отида в Банкок от остров Пхи Пхи, където прекарах около седмица.
И понеже нито чрез сайта на ресторанта, нито по телефона успях да си резервирам маса, тъй като беше “heavy booked“, както ми обясниха, реших да им изпратя имейл, в който да обясня, как идвам от северния полюс, където съм главен готвач на най-северния ресторант на планетата и т.н.

Методът вече беше изпробван и работеше.

Преди няколко месеца по същата схема моят шеф и приятелката му получиха маса в Arzaк (3 звезди Мишлен), който е резервиран за 6 месеца напред. Освен това специално внимание им обърна и дъщерята на Хуан Мари Арзак – Елена Арзак, а аз получих възможност да отида на стаж в ресторанта и мисля скоро да се възползвам.

Имейлът проработи. Благодариха ми за интереса и казаха, че ще ми сложат допълнителна маса до басейна.

На 3-ти януари тръгнах към Азия. Както обикновено с еднопосочен билет и разбира се супер неподготвен!

За малко да не отида никъде. Резервирах си билет от София до Пукет (Тайланд) 4 дни преди да тръгна, без изобщо да ми мине през главата, че за Тайланд ми е необходима виза.
До последния момент не можех да реша, накъде да тръгна.

На 1-ви януари обаче, някаква сила на подсъзнанието ме накара да проверя какви документи са ми необходими за Тайланд и се оказа, че всъщност виза мога да получа и при пристигането си там. Вярно цената е двойна в сравнение с тази, която се заплаща за вадене на виза в Тайландското консулство в София, но не е болка за умиране, особено когато си от хората оставящи всичко за последния момент и мразещи да планират.

Дотук добре. Обаче в сайта на Външно минестерство прочетох също, че за да влезеш в Тайланд, трябва да имаш валиден задграничен паспорт, който изтича не по-рано от 6 месеца след влизането ти в страната.

Познайте, кога изтичаше моят? След 5 месеца и 29 дни от деня, в който трябваше да кацна в Тайланд. Браво на мен!

И го открих, точно 2 дни преди да замина и то на 1-ви януари, когато всички посолства са отворили широко вратите си, специално за мен. Не мога да кажа, че се паникьосах, но неприятна нотка на притеснение засвири в главата ми.

Сутринта на 2-ри януари се обадих в посолството на Тайланд в София, за да попитам дали тези два дни ще са проблем или ще мина метър.

Обясниха ми, че нямам никакъв шанс и, че няма да ме пуснат дори да се кача на самолета.

В момента, в който затворих телефона се отправих директно към МВР Видин, където си поръчах чисто нов паспорт с експресна поръчка за същия ден срещу 200 лева.
В рамките на работния ден това е условието на експресната поръчка. Малко любезност и умилителна усмивка обаче, могат да накарат и най-закоравелите лелки зад гише в държавна институция да станат по-добри.
Напечатаха ми новия паспорт за 2 часа. Преди обедната им почивка дори!

След обяд вече бях в София, а на следващия ден отидох да си изкарвам виза за Тайланд с чисто новия си паспорт. Посолството работеше от от 10:00 до 12:00 и от 14:00 до 16:30. Бях там около 14:30 часа, като имаше доста сериозна опашка. Посолството е на 7-ми етаж в сградата и се качвахме с асансьор на групи от по 5-6 души.

Докато дойде моят ред вече беше станало 15:30, когато ми направи впечатление, че всички държат някакви листа и паспортни снимки.

Това било попълнен формуляр за кандидатстване за виза. Аз нямах такова нещо. Нямах и снимки. Нямах и двупосочен самолетен билет. Само паспорта си държах в ръце, но пък беше чисто нов.

Влязох в кабинета и с наведана глава съобщих, че не съм особено подготвен. Срещу само 10 лева повече от тези 60, които струва визата, нито снимките, нито формуляра, нито билетът бяха проблем. Визата ми беше готова за 5 минути.

И така в 21 часа същата вечер отлетях от София за Доха (Катар).

Когато резервирах билета на същата цена имаше билет с 2 часа престой в Доха. Аз обаче резервирах този, който има престой 15 часа. Щом ще кацам в Доха, ще ида да видя Доха разбира се.

14-15 часа са напълно достатъчни да разгледаш този красив град. Виза не е необходима, само паспорт с валидност поне 6 месеца от влизането в страната. Вписвам се в критерия.

На летището в Доха предлагат безплатен тур на града за около 4-6 часа. Разбрах го, след като минах митническия контрол, а не ми се връщаше обратно, така че тръгнах сам.

Пред летището хванах автобус за центъра, като билетът струваше 10 риала или 3 долара и включваше 2 пътувания в рамките на 24 часа. Срещу 20 риала, можете да си закупите карта за целия ден с неограничен брой пътувания. Аз си взех тази от 10, защото възнамерявах да обикалям пеш.

Една от стюардесите (най-хубавата) на катарските авиолинии ми каза, че януари е най-добрият месец за разходки из Доха, защото не е толкова горещо. В Катар обикновено е адски горещо, понякога температурите превишават 50 градуса.

Бях в центъра на Доха около 4:50 ч сутринта.

Още беше тъмно, а аз бях единственият пътник в автобуса от летището. Стовари ме измежду небостъргачите и тръгнах на разузнаване.

Не след дълго слънцето изгря (успях да хвана изгрева, случва се веднъж на 6-7 години) и жегата започна да се усеща. Градът се раздвижи.

Доха е толкова чист град, че ти се иска да се търкаляш по улицата. Чист и спокоен. Изобщо не се притеснявах обикаляйки пустите улици по тъмно.

Има обаче определени правила, които е желателно да се спазват. Законите на Шериата не са шега работа.
По време на Рамадана консумацията на храни и напитки са забранени на обществени места от изгрев до залез слънце. Добре, че аз не бях там по това време, защото изпих поне 5 литра вода този ден.
Консумацията на алкохол е забранена по всяко време. Единственото място, където можеш да консумираш алкохол е хотелите от висока категория, но на много високи цени.

Облеклото следва да е в съответствие с местните представи за приличие, неподходящи са тениски с тънки презрамки, къси панталони и поли, големи деколтета, прозрачни дрехи и т.н.
Това го знаех, затова бях тръгнал с едни дънки и жилетка.

Не трябва да се правят снимки в близост до обекти от национално значение: държавни институции, дипломатически мисии, военни бази, нефтени и газови полета и рафинерии.

Добре, но ние обикновените хорица откъде да знаем, кое, какво е!

Обикалям си аз, снимам си на воля и изведнъж чувам “уил уил“ от другата страна на улицата полицейски автомобил. Направиха обратен завой, спряха до мен и спуснаха прозореца.

Бях в периферията на града, около 7 сутринта и почти нямаше никакво движение. От лявата ми страна имаше небостъргачи, а от дясно, някакви строежи и веднага след тях морето.

Полицаите бяха млади и учтиви и съвем спокойно и с усмивка ми обясниха, че това от дясната ми страна е дипломатическа зона и нямам право да снимам.

Аз виждах само пясък и багери… но се извиних, и им казах, че всъщност не съм снимал натам, а само в обратната посока, защото си правех селфи. То на там изобщо нямаше нищо за снимане в случая. Пожелаха ми приятен ден и си продължиха патрулирането.

След около 2-3 часа и няколко киломометра по-късно, за малко да ми се случи случка.

Вървя си аз отново излязъл в периферията на Доха, огромен 4-лентов път, някакви бели къщурки, а зад тях морето.

В морето имаше нещо като квартал, който реших да снимам и в момента, в който насочих телефона натам, понеже батерията на камерата беше изтощена, от една кабинка изкочи някакъв охранител с голям автомат, който се разкрещя, замаха с ръце, и ме привика при себе си.

Принципно имам сериозен проблем с вземането на важни решения в живота си, но тук трябваше да взема бързо такова. За части от секундата прецених, че ако тръгна да бягам, това може и да е последното решение в живота ми, а в останалата част от секундата стигнах до извода, че в най-лошия случай може да повися някой и друг час или ден в катарски затвор, и да се налага после да си купувам нов билет за Тайланд.

Неприятно, но далеч за предпочитане пред разстрел с автомат.

Та пресякох магистралата и отидох при човека с автомата правейки се на ударен и с глупава усмивка, сякаш идея си нямам какво съм направил.

Разбира се, това се оказаха посолства и се започна един кръстосън разпит, кой съм, откъде съм, защо снимам и т.н.
Обясних, че просто съм искал да снимам квартала в морето, като идея съм нямал, че това са посолства. И без това на снимката имаше просто малко корнерче от сградата на посолството, което обаче се оказа чутовен проблем.
Взе ми паспорта и телефона и влезе в кабинката, като ми каза, да изчакам. Обади се по радио станцията и след няколко минути пристигна голям, зелен, военен джип от който слезе друг лошо гледащ човек с автомат, който ме оглеждаше доста страшно и провокативно.

Аз съответно му се усмихвах, демонстритайки, колко спокоен съм. Уж спокоен.

Отново трябваше да се обяснявам, кой съм, с какво се занимавам, защо съм там и защо съм снимал проклетото посолство.
След още петнайсетина минути пристигна още един джип, а от него слезе друг, по-възрастен човек с автомат. И отново същите въпроси, като този дори се обади на летището да провери кога точно съм влязъл в страната и кога излизам.

След още няколко минути, докато ми преравяха телефона из основи (добре, че бях изтрил Тиндера, да не кажат, че съм дошъл да си открадна някоя арабка), а аз си поговорих с единия за тенис-турнира, който в момента се провеждаше в Доха, решиха да ме пуснат, като разбира се изтриха компромативната снимка и от папката, където отиват изтритите снимки.

И така, с паспорт, телефон и GoPro в раницата продължих по пътя си. Този ден изминах около 30-км пеш с раница на гръб. По обяд вече не издържах и влязох в едно ресторантче да закуся и да се преоблека. Ако ще да ме арестуват, с тия дънки и дълъг ръкав не се издържа.

Доха беше добро решение. Безсънието и умората определено си заслужаваха. Безупречната чистота и спокойствието в този град на бъдещето, са направо плашещи.

Под едно небе, а толкова различни светове. Толкова различни хора. Доста мисли ми минаха през главата докато се разхождах из този град. Страхът от суровите закони ли кара хората да пазят? Защо едни могат да спазват закона, а други не? По-щастливи ли сме ние, които имаме свободата да се напием и изпикаем на улицата, да целунем половинката си на открито, да се заглеждаме по чуждите половинки с дълги красиви крака, непокрити от черен хиджаб, да не се боим от полицаите, а да ги псуваме на воля…

Или те, които не могат да правят всичко това, но пък могат да се разхожат из чистите, красиви улици по всяко време на денонощието без абсолютно никакъв страх, без да знаят какво означава финансово притеснение и прочие.
Не намерих отговор на този въпрос в главата си.

Щастието е прекалено субективно понятие. Виждал съм щастливи хора дори в Индия. След Индия обаче и България ми се стори като Доха, така че…

Следва продължение…

Филип Захариев

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *