Яяя......

Рестописи – Филип Захариев в Азия

Публикувано

Едно пътуване започнало в Свалбард, минало през Видин и продължило към Азия…

Когато нощ се спусне над града… в повечето случаи е последвана от ден. Не и полярната обаче. Не и тази, която се спуска над Свалбард на 21-ви ноември. Тази е по-различна. Тя остава за дълго.

Сурова, мразовита, дълга, понякога изключително красива, загадъчна и интересна, всеки я възприема по различен начин. Аз имам смесени чувства към нея.

Един ден (една нощ в случая) я обичам, един ден (нощ) я мразя. При всички положения обаче, да изкарам цялата полярна нощ от началото до края ми е изключително трудно.

Слънцето в Свалбард изгасва на 4-ти октомври до 8-ми март, а от 21-ви ноември до края на януари денят по нищо не се различава от нощта.

И колкото и спокойно да е всичко наоколо, колкото и да има нещо очарователно в това, желанието у мен да видя дневна светлина в един момент става по-силно от всичко.

И нито шоколад, нито спорт или друг ‘’уж” източник на витамин Д не може да замени слънчевите лъчи огряващи лицето ми.

Липсата на ендорфин си казва думата и започвам да усещам, как постепенно се превръщам в нещо, което не харесвам. Креативността и продуктивността отстъпват място на мързела, сънливостта и раздразнителността. Последното е най-неприятно.

За радост коледните партита и нашествието на туристи продължават до около 20-ти декември, а затишието, до началото на февруари.

Именно това е един от периодите през годината, които използвам за презареждане, пътуване, вдъхновение и бягство от студа, и тъмнината на този иначе магически остров, оставяйки отговорностите върху раменете на своя Су шеф Дмитрий.

В този рестопис, който ще разделя на три части (за да не се отегчите), ще Ви разкажа за едни интересни ресторанти и пътешествието до тях, за моменти на тъга и такива на щастие.

И понеже храната, като един от сериозните източници на щастие, е определящ фактор в посоките, които поемам, този път бях решил да тръгна към Южна Америка. След пътуването из Централна Америка и невероятното вкусово изживяване, което Мексико ми предложи миналата зима, както и изключително приятното откритие Белиз и тамошните лобстери от по 15 долара, незабравимата Куба (в която единственото нещо, което не впечатлява е храната) и емоциите от Гватемала, тази година реших, че Перу, Боливия, Колумбия, Еквадор…. определено има какво да ми предложат. Особено Перу!

Само си представете, че в столицата Лима се намират цели 3 ресторанта от 50-те най-добри в света!  Това е невероятно постижение и достатъчно красноречив факт за нивото на култура на хранене в тази страна.

Но въпреки моите планове се озовах в Азия в крайна сметка.

Дори не зная как точно го реших и какво точно повлия на решението ми, но поех в съвсем друга посока. Нещата не винаги се случват така, както си ги мислил, но когато търсиш хубавато, то само те намира.

Тайланд, Камбоджа, Виетнам, Сингапур и малко от Катар, се оказаха изживяване, което се помни завинаги. И желанието да се върнеш там те преследва дълго след като си си тръгнал.

И така, на 22-ри декември отлетях от Свалбард. Първата дестинация трябваше да е България. Коледа, вкъщи, родители, роднини, приятели… понякога това е всичко, от което имаш нужда. За да стигна до България обаче, задължително първо трябва да стигна до Осло, който е на 2100 км южно от Свалбард. От тук има полети единствено до Трьомсо и Осло.

От Осло също няма директен полет до България и тъй като така и така трябваше да летя до някой друг европейски град за трансфер до София, избрах Амстердам.

Билетът до Осло струваше 220 евро (едно от нещата, които най-мразя относно Свалбард – безумно скъпите билети), от Осло до Амстердам още 170, както и около 100 евро от Амстердам до София.

Амстердам

И разбира се, щом ще летя дотам, заслужава ли си просто да повися няколко часа на летището, реших да остана 3 дни. Тази част на Европа определено не е мястото, на което съм си паркирал колата. Може и да звучи странно, но енергията и усещането в повечето големи градове на Европа за мен е една и съща.

Амстердам не ме впечатли с нищо. Във вкусово отношение, абсолютно нищо запомнящо се. Уличната храна е предимно кебап и бургери.

Всички сгради ми изглеждат еднакво, а хората просто силуети, с които се разминавам.

Шоколадовите мъфини обаче са страхотни! Вкусни са и те карат да се чувстваш страшно добре.

А най-най-впечатляващото място за посещение, определено е музеят на мъченията – The Amsterdam Dungeon. Наистина вълнуващо изживяване! Особено ако преди това си ял мъфин. Не ми се излизаше просто. Актьорите и декорът са невероятни. Това е нещо като театър, в който и ти участваш. Действието се развива, някъде през 15-ти век, като участниците се озовават на пиратски кораб със зли търговци, в лабиринт с огледала, от който няма излизане, стаи за мъчения, съдилище с обзумял съдия и много други зловещи местенца. Заслужава си всеки цент и всяка секунда.

Този ден си бях взел комбиниран билет за 38 евро, включващ също посещение на музея на Мадам Тюсо, който е интересен, но изобщо не може да се сравнява с приключението на “тъмницата“.

Видин

Най-после дойде време да се прибера у дома сутринта на Коледа. Прибирането вкъщи винаги е вълнуващо. Колкото и да обичаш пътя и новите места, усещането да летиш към дома е някак си различно. И в същото време странно.

Прибирал съм се стотици пъти и всеки път преминавам през един и същи парадокс, културния шок. Защо по дяволите трябва да се сблъсквам с подобни чувства в собствената си страна? Защо не може всичко да е просто нормално?

И понеже беше Коледа, от летището директно се отправих към автогарата, за да хвана първия автобус към Видин. От София до Видин се стига за около 4 часа. Не винаги…

Още при потеглянето от автогара София ми направи впечатление, че от автобуса се чуваше странен шум, идващ от някое от колелата. На кой му пука!? Пуснах си силна музика в ушите и се загледах през прозореца. Лупкането обаче се усещаше с тялото. Началото на маршрута е изключително живописно. Мъглата в ромската махала и коритото на реката превърнато в сметище придаваха особена атмосфера на този коледен обед. Отивах си вкъщи!

В Монтана, където автобусът спира за кратка почивка, нещо обаче ми подсказа, че няма да се добера до Видин така лесно. Заради музиката в ушите си, не съм чул, че почивката ще отнеме повече време от обикновено. По едно време реших да проверя какво се случва и слязох от автобуса. Шофьорът пушеше цигара и обикаляше объркано (не бих казал нервно), около едно от задните десни колела на автобуса, от което се подаваше ключ, затегнат около една от гайките на колелото.

Беше ясно, вече съм в северозападна България. Добре съм си дошъл и да ми е честита Коледата. До Видин обаче ми оставаха още едни стотина, сто и двайсет колометра.

– Здравейте, какво се случва? Попитах шофьора.

– Кво се случва, де да знам кво се случва, строши са тоа пустиняк. Отговори ми съвсем искрено човека.

– А какво ще правим, ще успеете ли да го поправите скоро или ще ни закарат с друг автобус?

– И я незнам кво че праат, казаа, че че пратат автобус, ама от Видин ли, от Софеа ли, още са не знаа.

– Аха… значи седим и чакаме да решат. А колко време ще отнеме?

– Ако е от Видин, некъде каде час и половина, ако е от Софеа каде 2 часа и половина.

Супер, мисля си аз и се опитвам да остана позитивен. Коледа следобяд е, а аз вися на гарата в Монтана, надявайки се на чудо. В крайна сметка с още 2 жени си хванахме такси и се добрахме до Видин.

По пътя си разказвахме за предишните пътувания с тази същата фирма и се оказа, че всеки от нас е имал такова приключение с тях и преди. Моето беше лятото в жегата. Тогава си обещах да не пътувам повече с тях, ама… понеже съм мекушав им дадох втори шанс.

Няма по-тъжно място на планетата от Видин през зимата!

Това, което се случва с моя град в последните 15 години е история за книга. Дълга, тъжна, тежка за четене книга.

Видин е едно изоставено сираче, дадено за отглеждане в приемно семейство на цигани-алкохолици.

Трудно е да се опише с думи тъгата, която вирее там. Този красив и очарователен някога град, в момента е заприличал на Припят, като дори в този чернобилски район, блоковете имат далеч по-лицеприятен външен вид. Имах шанса да посетя Припят и Чернобил миналото лято, така че спомените ми са все още пресни.

Вечер по улиците на Видин, картинката е много подобна и карайки през града се чувствам като Уил Смит в “Аз съм Легенда“.

Зомбитата обаче излизат по светло и са далеч по-спокойни. Гледат си в земята и си мислят нещо. Тъжни зомбита.

По улиците на Видин усмивки няма. Има дупки. Мирише на кюмбе, а апатията във въздуха може да се разреже с нож. Видин е любов и мъка. Видин е градът, в който е сърцето ми и който винаги ще обичам, но и мястото, което ме кара да мразя и ненавиждам.

Никъде не се чувствам така объркан, както там. Чувството, да виждаш града от детството си в състояние на бавна смърт, поражда не само тъга, но и омраза. Омраза към всички, допуснали това да се случи. Гняв дори към собствените си роднини и родители, виждайки апатията у тях, която явно е заразна.

Никой там не иска промяна. Всеки мрънка и мърмори, но очевидно никой не желае промяната.

Мазохисти! Пред блока на баба ми има трафопост, рушащ се и изподраскан, а един от надписите гласи “блъскай главата си тук“! Гледах го около 5 минути, като да си призная ми се прииска да отида и да блъсна главата си на указаното място.

На съседния вход пък е написано “Яко Ракия“ с големи, черни букви, точно върху входната врата. Надеждата умира последна, но във Видин вече е умряла. Светлина в тунела отдавна няма, няма и тунел вече.

Тъжно, весело, това е положението, поне прекарах най-добрата нова година от доста време насам, заобиколен от най-близките. Това си остава безценно!

Следва продължение…

Филип Захариев

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *