по разказа на Марина Ф.
Живееха две котета в един апартамент и понеже бяха разнополови им дадоха имената Ромео и Жулиета. Твърде садистично решение, при всичките разбирания на хората, които ги имаха, че като поотраснат, едното ще бъде кастрирано, за да не се превърне къщата в коткарник.
Консултираха се с други и те им казаха, че разгонен котарак вкъщи е лудост на лудостите. Мяка денонощно, иска да излиза и маркира където може – каквито и хигиенни навици да си му създал в детството.
Котетата станаха на около година и по план осакатиха Ромео. Веднага се видя разликата. От игрив стана по-кротък, по-благ, по-бавен. Каква радост за господарите.
Но дойде другата зима, долетя котешкият Амур и с любовните си стрели подлуди всичко, което беше от вида. Кофите за боклук станаха сцени, пейките – гладиаторски арени за мъжкарите. Мякане, вой, битки и директни и неприлични (за хората) съвкупления. Няма как да не разбереш, че любовния месец на котараците е започнал.
А Ромео вътре чуваше всичко това, но понеже природата му беше вече окастрена, не се вълнуваше от сватбите вън.
Но на Жулиета не ѝ беше безразлично. Химията отвътре започна да пали яйчниците ѝ и тя с надежда полягаше и се нагласяше, дори ако някой само я погали по-гърба. Беше съзряла и искаше котарак. След няколко дни, когато явно достигна върха на овулацията си, стана доста сложно. Тя обикаляше нервно апартамента и мяучеше жално и призивно. Мъж ѝ трябваше, а не гранули… Но в тази циментова територия нямаше кой да ѝ помогне. Зовът на инстинкта излизаше като плач от нея. Стана нервно и за хората.
И тогава Ромео, който дотогава лежеше безучастно на дивана, дали от страх хората да не направят нещо и на Жулиета, както на него… или за да утеши приятелката си, слезе при нея. И се качи отзаде ѝ. Както дивите котараци. Не я потърси с онова от себе си, с което би я потърсил и нагласял нормалния котарак, но тя усети предните му крака на хълбоците и се успокои. Притихна в очакване пожарът ѝ да бъде загасен. И се умълча.
Ето така котаракът няколко дни ходи на два крака зад котката и я утешаваше.
А хората вечеряха на масата и пиеха вино. И гледаха котките една върху друга и се смееха на Ромео.
А беше някакъв празник на любовта ли, на виното ли… Те пиеха и говореха, но в тях нямаше нито веселие, нито любов. Бяха обикновени двукраки, кастрирани от урбанизацията и станали безмозъчни придатъци към отдавнашни традиции. Които спазваха, но не разбираха.
….
Благодаря, Марина!
Честити ви празници, приятели! Бъдете истински!