Яяя......

Сенките на Припят

Публикувано

Трака-трака влака, някъде из необятна Русия. Местонахождението не ми е съвсем ясно, но е някъде на 6 часа от Москва в посока Киев. След 10 дни из Русия и емоциите от световното първенство, се отправям към Украйна. Малката Мая, която пък се е запътила с майка си към Чисинау – Молдова, тъкмо се готви за сън и тишината и спокойствието постепенно се настаняват в нашето купе. Петнайсетина минути преди 22:00 ч. през прозореца вече е почти напълно тъмно. Първата пълна тъмнина, която виждам от повече от 3 месеца насам. Не съм убеден, че ми липсва, но за повечето хора на планета Земя това е естествено и така би трябвало да бъде.

За мен, няколко месечното незалязващо слънце е много по-специално и интересно, и определено нещото, което най-ще ми липсва в периода далеч от Свалбард. Дори в Москва, по това време на годината небето не става напълно тъмно, като посока-север се познава по светлото, цветно небе. Тук обаче, само за няколкото минути през които се опитвах да проверя в картата на Гугъл без интернет, къде точно се намирам, нощта напълно удави и последните наченки на сумрак.

Малката Мая заспа, а някъде по това време започва и второто полувреме на мача Белгия – Япония. За съжаление аз няма как, нито да го гледам, нито да науча резултата. За сметка на това, този път на тръгване от Свалбард успях да напъхам малкия лаптоп в раницата и ще боря скуката с писане. Докато ми омръзне и си пусна някой филм. Влакът не е от най-новите, но за късмет не и от най-старите, та освен работещ климатик има и контакт за зареждане на телефони, компютри и там кой каквото си носи.

Преди да се стъмни прекарах повечето време залепен за прозореца наслаждавайки се на дивата и непокътната природа из тази необятна страна. Малки селца около железопътната линия с по 3-4 къщурки не са необичайна гледка. Реки и езера, зелени поляни или такива покрити с лилави цветя… На гарите, баби продават семки, играчки, захарни петлета и какво ли още не. Това го бях виждал само в един филм и си мислех, че е само за филма, но ето, че в действителност е така. И друг път съм пътувал с влак през Русия, но само между Санкт Петербург и Москва, и тези гарови търговци не ги бях виждал. С влак през Русия определено е интересно изживяване. Един ден със сигурност ще направя едно пътуване с полярния експрес!

В този момент спираме на гарата в Брянск. Още 2-3 часа до границата с Украйна и 8 часа до Киев, откъдето ще се насоча към основната цел – Чернобил и Припят. Година и три дни след предишното ми посещение в това загадъчно, странно, тъжно, но и интересно място, ще се впусна отново в бродене из дебрите му и местата, до които предния път не успях да стигна. Този път планът е различен.

В Киев вече е мой съсед и добър приятел от Свалбард. Украинец от Донецк, живеещ и работещ в далечния север. Планът е прост. Тъй като посещението в зоната на отчуждение е възможно или чрез специална агенция, оторизирана да организира посещения с група, или чрез Сталкер. Сталкер обаче не се намира лесно, а и цената е доста по-висока. Освен това, преходът със Сталкер е дълъг. Преминава се през 30 км. гори и блата, които трябва да познаваш изключително добре, в противен случай си прецакан яко. На места в Червената гора радиацията е страшно висока. Пробиването на отчуждената зона със Сталкер е по-скъпо и по-опасно. За това пък, ние сме решили да направим нещо друго.

Тъй като посещението с група ограничава свободата да откриваш сам интересните места и да влизаш където ти душа воли, а на нас не ни се броди 2 дни из радиоактивната гора, ние ще преминем през контролните пунктове с група от няколко души, а след това просто ще изчезнем. Няма как да ни намерят. Едно на ръка, че групите винаги биват водени по един и същи, сигурен маршрут и никога не се отклоняват от него. На групата не е позволено да влиза в сградите дори. Изобщо, един такъв тур отнема възможността да усетиш атмосферата и да почувстваш това призрачно място. А Припят наистина е призрачен. Дори ужасяващ. Имайки предвид как протича един подобен тур в група, а и вече били в Припят, както и разучили града напълно, знаем, че няма как да ни намерят.

Улиците на Припят не са улици като във всеки друг град или както са били преди. Сега този град е една Джунгла. Там всяка улица изглежда еднакво, сякаш бродиш през гора. С проблемите след това ще го мислим как да се оправяме. Но познавайки украинската душа и заплатата на тамошните полицаи и охранители, до затвор се съмнявам да се стигне. Не е кой знае какво престъпление. Рискът си заслужава и смятаме, че е премерен. Добре осъзнавам също, че стимулирането на корупция не е супер окей, ама… only God can judge me ако му се занимава с глупости и кокошкарски истории.

В този момент, се налага да си набия в ушите слушалките с добра външно-звукова изолация, защото малката Мая нещо упорито отказва да спи и добре го изразява чрез рев. Всъщност не рев, а дране, прекъсвайки мисълта ми и насочвайки я към опити да измисля нещо супер полезно за човечеството в бъдеще, което всъщност се чудя как все още не е измислено. Заглушител на деца. Има заглушител за оръжия, които гърмят един-два пъти в месеца или по-рядко (не всеки ден има такива убийства), а няма заглушител за деца, които реват по няколко пъти на ден, че и на нощ… Трябва да има някакво устройство, което да превръща детският рев в тиха и приятна музика. Или песен на птичка… 21-ви век сме все пак!

След един филм време, през който дори минахме паспортната проверка на руската и украинската граници, реших да се опитам да поспя. Леглото във влака е тясно и спането е почти невъзможно. Особено за човек, който нощем не спи, а спи до обяд. Около мен почти всички други спяха, освен майката на Мая, която си четеше електронна книжка. Все пак, някак си съм успял да заспя към 2:30 и в 5:00 ч. кондуктора мина за да събуди мен и момчето и момичето от съседните две легла, които също пътуваха до Киев. Час по-късно, в 6:00 ч. влакът спря на ЖП гара Киев.

В този град съм за втори път. Първото впечатление от преди година и това от днес са потресаващо различни. Разликата при пристигането в един и същи град през летището и през ЖП гарата е от земята до небето…и в преносния смисъл. Сякаш два различни свята на територията на един и същи град. А казват, че Индия е страна на контрастите. Контрасти в Индия не видях, колкото и странно да звучи това на феновете на клишетата. Контрастът между ЖП гарата и летището в украинската столица обаче, е очеваден. Толкова очеваден, че ми е трудно да повярвам, че това е същият този град, в който бях миналата година по същото време. Как е възможна такава разлика!? Къде са всички тези добре облечени, лъчезарни и усмихнати хора? Къде е роякът красиви жени?? Всъщност в този град бе най-голямата концентрация на красиви жени, която някога съм виждал. Дори по-голяма концентрация и от Санкт Петербург и Москва, които определено се нареждат веднага след Киев. След тях май е Стокхолм.

Уви, пред ЖП гарата в този град красиви жени няма, а потокът от люде е поток от тъжни, оръфани, замислени хора, забили празен поглед в земята и крачейки с бавни, изнемощели крачки напред към поредния еднообразен ден на оцеляване. Такова е впечатлението, което тези хора насаждат у мен. Алкохолици, бездомни….
Пред гарата в Киев, сякаш времето е спряло в някой много лош момент. Само новостроящите се масивни блокове в далечината подсказват за века, в който се намираме. Гарата в Киев е портал към предишен век или съвсем друго измерение, в което усмихнати лица няма, а обитателите му и пет пари не дават за начина по който изглеждат, дрехите които носят или всичко останало свързано с ежедневието и премерената суета на хората от измерението, намиращо се на няколко спирки с метрото.

Купих си една шаурма (дюнер) от един приканващ емигрант с голяма усмивка, която дъвках 20 минути съзерцавайки преминаващите покрай мен хора и опитвайки се да си обясня причината за фрапантната разлика между тези две транспортни точки и заобикалящата ги среда и настроение. Точно преди два дни имах разговор с едно девойче, което ми каза, че щастието на човек не зависи от локацията му. С право не се съгласих с нея. Очевидно е, че щастието на човек зависи от много фактори. Като основният такъв – социалният му статус, за който до голяма степен локацията може да играе определяща роля. Но да речем, че отговорът на въпроса в главата ми бе, че нещастните хора пътуват с влак, а щастливите със самолет. Изглежда, влаковете правят хората нещастни. Скоро няма да пътувам с влак!

Три спирки с метрото делят ЖП гарата в Киев от центъра или добре познатият “Майдан“ – площад Независимост. Мястото, което промени Украйна. Мястото, на което хиляди млади хора дадоха живота си при протестите в началото на 2014, довели до редица промени в страната. За тези събития има много интересен документален филм – Winter on fire. *(Netflix)

Пристигнах на Майдана рано сутринта, към 7. Все още нямаше почти никакви хора, а времето сякаш не бе юли, а март. След жегите в Санкт Петербург и Москва, очаквах в Киев да е още по-горещо, но тук ми се наложи да изкарам дрешката с дългия ръкав и качулката от раницата. Майданът е различен от миналата година. Сега, точно до красивата извисяваща се високо-високо “Стела‘‘, са монтирани високи, метални платформи с фотографии, уловили различни моменти от историческия и трагичен протест, по-късно преминал във война, която се води и до днес в източната част на страната.

Като споменах локация и това, как тя би могла да повлияе на душевното състояние на човек, се загледах в хората около мен, седейки в Макдоналдс, пишейки и убивайки времето до чекирането ми в апартамента, който съм си резервирал в центъра на Киев. Разликата в начина по който хората разговарят помежду си в различните страни е голяма. В Норвегия например, хората са толкова спокойни в разговорите си, че сякаш никога не обсъждат някакъв важен въпрос, а си разказват приказки за лека нощ. В други точки на света пък, хората сякаш вечно се карат. На съседната маса обаче, разговорът между две жени е изпълнен с неприязън към трети лица, които обсъждат с един особен патос. Жената седяща с лице към мен смени 20 различни изражения на лицето си. Очите ѝ през повечето време насмалко да изскочат, а интонацията ѝ е забързана и рязка. Не са ми нужни повече от 3 минути за да ѝ направя психо портрет, според който за мен това е една жена, вечно убедена в правотата си. Жена убедена, че тя е най-безгрешният, справедлив, неоправдан и заслужаващ много повече от това, което притежава човек. Всички трябва да са като нея и да взимат пример от нея. Жена, която бих оприличил като характер на Свекърва. Свекървище! Такива съм виждал много и у нас, в България. За това смятам, че локацията е определящ фактор за душевното състояние на голяма част от човечеството. Локацията определя манталитета. А бидейки в Украйна усещам, че манталитетът тук не е много по-различен от балканския. Може би за това Азия и Южна Америка ми харесват толкова много и там се чувствам по съвсем различен начин. Хората! Така различни.

Едно нещо обаче ме озадачи на път към Макдоналдс. Преминавайки през подлеза на Майдана, където е изходът на метрото, точно преди да изляза от другата страна, до стълбите, очевидно бездомен човечец палеше цигара, която току-що бе измолил от един от преминаващите. Бе обут в стари, сиви джапанки, бежов тричетвъртен панталон и мръсно бяла фанела. В този момент, заядлива лелка, с физиономия на строга учителка и всезнайка, без дори да се спира, вървейки му каза с надменен тон – знаете ли, че тук е забранено да се пуши?
– Зная – отговори ѝ човечецът, толкова примирено и спокойно. Все едно се чувстваше виновен или просто нямаше абсолютно никакво желание да се заяжда с тази жена.
– Като знаете излезте на стълбите! – продължи жената, като явно денят ѝ нямаше как да започне добре, ако не се заяде с някого.
Това което ме изуми бе, че този човек, който очевидно не притежаваше нищо, който просто искаше да е на топло, вместо или изобщо да не я отрази, или да и каже “пошла нахуй‘‘, както биха сторили повечето хора в такава ситуация, просто излезе на втората, третата стълба, за да не е в подлеза и изпуши цигарата си там. Седнах на парапета след стълбите на подлеза, защото тази случка ми бе доста интересна и исках да му направя някоя скришна снимка. Случката обаче не приключи така. След като изпуши цигарата си, този беден човек, човек вероятно живеещ на улицата и който би било логично да е абсолютен игнорант, вместо да изхвърли цигарата си на земята, изкачи стълбите, излезе от подлеза, загаси и изхвърли цигарата си в пепелника, който бе част от кофата за боклук. Ха. Това вече беше нещо, което незнайно защо ми направи изключително силно и приятно впечатление. И ме накара да се замисля за толкова много неща. Как културата на един бездомник, скитащ се из подлезите, може да бъде по-добра от тази на повечето заможни или средно статистически, работещи хора. Какво знаем за тези хора и забелязваме ли ги изобщо? Съдим ли за книгата по корицата ѝ?

Човекът се приближи към мен и ме заговори. Предполагам, заради раницата ме попита говоря ли руски. След това ми каза, че не се чувства добре и сложи ръка върху гърлото си. Помислил си, че като изпуши една цигара, ще му олекне, но станало по-зле. Дали бих могъл да му взема едно шишенце вода. Попитах го колко струва водата, каза че е около 20 гривни. Попитах закусвал ли е. Дадох му и малко за закуска. Благодари ми и слезе обратно в подлеза след кратък разговор.

Точно пред Макдоналдс друга интересна личност се залепи за мен. Отново бездомник, но млад. С камуфлажни панталони и шапка с козирка, а върху шапката качулка. Страшно позитивен и усмихнат. Заговори ме директно на английски. Каза ми, че леля му живее в САЩ и е живял там. Идея си нямам защо се е върнал. Може би си има причини. Помоли ме просто да му взема едно кафе. Взех му го с кеф. Когато му го дадох ми каза, че ще имам добър късмет. Аз съм му дал кафе, той пък ми дава късмет. Good deal man, good deal – благодарих му за добрата сделка.

Киев е интересен град. Безспорно страшно красив, но ще отминат страшно много години, преди там да настъпят някакви положителни промени. Войната е оставила ужасно мръсен отпечатък. Из тези невероятно красиви улици, вечер можеш да видиш хора спящи по пейки, по земята и в подлезите. Често миризма на урина на централни места. Млади хора, в двайсетте години на своя живот, се опитват по всякакъв начин да изкарат някакви пари на улицата. Наистина всевъзможни начини. Легални такива. Най-различни игри, чрез музика, танци, изкуство… С костюми на живот, надявайки се чужденците да се снимат с тях срещу няколко гривни. Изключително тъжно. Беднотията е потиснала хората до състояние на апатия и отчаяние. Миналата година Киев бе по-различен, но предполагам това е така, заради конкурсът Евровизия, на който украинската столица бе домакин. Атмосферата в този прекрасен град би могла да бъде съвсем, ама съвсем различна. Дано това се случи по-скоро!

На следващия ден тръгнахме към Чернобил сутринта в 7. Групата бе от около 12-13 души от различни страни. Норвегия, САЩ, Германия… Записването става предварително, като онлайн се плаща 25% от стойността на екскурзията, а при потеглянето останалата част. Трябва да си носиш паспорта и задължително дълги панталони и дълъг ръкав. При потеглянето, водачът на групата раздава едни брошури с картинки, показващи къде ще се ходи и какво ще се гледа. За мен, нищо интересно. Единственото интересно нещо е самият град Припят. Но пък там групата прекарва изключително малко време в края на тура, което нас не ни устройва. Пътят от Киев до зоната на отчуждение е около час и половина, през които водачът дава различни инструкции, разказва назубрената си история и факти, както и пуска кратък филм за аварията на телевизорчето в микробуса. Което за мен е необяснимо имайки предвид факта, къде отиваме и що за дестинация е това. Едва ли има човек, който е тръгнал към Чернобил просто ей така без да е гледал поне 20 филма за него. Логично е, че за да се запътиш натам трябва да си поне малко обсебен от мястото. Аз съм изгледал и изчел стотици материали и филми за това място и аварията, така че информацията не можеше да ме обогати особено. Нямах търпение да изчезнем. Дима беше проучил кога точно преминава автобусът, каращ работниците, към саркофага с който е изолиран авариралия 4-ти реактор. В момента около 30 души работят по подръжката на металния саркофаг. Два саркофага обгръщат експлодиралия реактор. Единият по-малък, построен непосредствено след аварията, чийто срок на годност бе 30 години и новият, започнат през 2016-та, който ще бъде завършен през тази година. Той е и най-голямата подвижна, метална конструкция в света. С тегло от 36 000 тона, височина 108 метра и цена от 2.1 милиарда евро, конструкцията има за цел да предотврати отделянето на радиоактивни частици в атмосферата в следващите 100 години.

Първият пропусквателен пункт е строго охраняван. Той се намира на около 30 км. от Припят и около 15-16 км. от атомната електроцентрала. Там се случва проверката на документите по списък, изготвен от туристическата агенция дни преди посещението. Властите на бариерата вече разполагат със същия списък при пристигането на групата. Следващата проверка е малко преди първото изоставено село – Залеся. След преминаването на втората бариера, групата спира за обиколка из селото. Точно там използвахме момента да избягаме.

Водачът на групата беше момиче, около 30 годишна на име Александра. Хубавичка. Опитахме се да я предупредим за намеренията си чрез шега и намек още в самото начало на маршрута, което не ѝ се понрави особено и като че ли малко я стресира. Дима беше резервирал тура и имаше телефонният ѝ номер. Странното е, че около 20 км. навътре в отчуждената зона обхватът на телефона напълно изчезва. Понеже в Залеся все още имаше обхват, решихме да изпратим съобщение на Александра, да не се притеснява и да не се паникьосва. И че ще се постараем да ги чакаме на пътя преди последния пропусквателен пункт на връщане. След това изключихме телефона и се отправихме към пътя, където трябваше да премине автобуса с работниците.

Беше стар, квадратен, с малки кръгли фарове автобус. Не се и съмнявахме, че ще спре, тъй като едва ли всеки ден се срещат пешеходци на това шосе. Ако не, просто щяхме да извървим разстоянието. Шофьорът бе сравнително млад, около 40 годишен украинец, който ни попита какво правим там. Обяснихме му, че сме изгубили групата и трябва да стигнем до електроцентралата, където ще ни чакат. Човекът се хвана и ни закара до 4-ти реактор, където остави работниците. Беше около 9 сутринта. Когато работниците слязоха, Дима му обясни какво всъщност сме направили и го помолихме да ни закара до Припят преди да се върне обратно, като ще му се отплатим. Не трябваше да го убеждаваме дълго. Срещу 1500 гривни (около 50 евро), човекът ни закара с кеф. Това бе една голяма част от месечната му заплата и време, което му отне не повече от 15 минути. И вълкът сит и агънцето цяло.

Припят е изключително трудно да бъде описан. Причината за магнетичността, която ме дърпа към това място може би е, че аварията се случва точно 5 дни преди да се родя. Всъщност, се твърди, че радиационният облак е бил над България по време на манифестацията на 1-ви Май 1986г. Денят, в който съм се родил. Дали това, дали просто заради самата мистика около този град, не знам. Знам само, че Припят от край време е място, което ме озадачава, на което винаги съм искал да отида, макар да не съм вярвал, че това някога ще се случи. Всъщност, всяко изоставено и пусто място ми влияе по особен начин и такива места ме привличат. Усещането там е странно и трудно може да бъде предадено с думи. На такива места, ролята на времето върху нас, върху планетата и живота, придобива физическо измерение. Когато се разхождам из подобно място, гледайки пустотата му, останките от това, което е било, в главата ми винаги се изрисува картинката на мястото преди да бъде изоставено. Макар, никога да не съм го виждал дишащо. Представям си всеки детайл, всеки ъгъл, всяка стена с олющена от времето мазилка, във вида в който е била. И хората минаващи покрай нея. Как са облечени, какво ги е вълнувало, накъде са отивали. Може би в някоя друга паралелна вселена, това място кипи от живот. Кой знае…

Припят обаче е най-специален от всички градове призраци на които съм бил. И ето, че вече бях тук за втори път. Имахме цял ден на разположение да развинтим въображението си и да осмислим мащаба на тази трагедия. Няма да е пресилено ако кажа, че в Припят има енергия, по-силна от всяко друго място на което кракът ми е стъпвал. Другото силно енергийно място бе Варанаси (обезателно прочети историята за Варнаси, ако си пропуснал – ТУК!), Индия, може би заради смъртта във въздуха. Но няма как да бъдат сравнявани. Атмосферата в Припят е абсолютно уникална. И няма как да е иначе. Тази трагедия е колосална и малко хора се замислят за истинският ѝ мащаб, встрани от жертвите на радиацията и тези с влошено до живот здраве. Да, това са основните последици, за които хората се замислят и отчитат като трагедия. Малко обаче осъзнават какъв е отпечатъка върху живота на всеки един от 50-те хиляди жители на този град, както и останалите хиляди души в околните села, напуснали домовете си без дори да осъзнават, че никога повече няма да се върнат в тях. Никога повече няма да спят в своето легло.

Ден като ден, топъл, пролетен… всичко си вървяло както обикновено. Никой по нищо не можел дори да предположи, че това ще е денят, след който нищо в живота му вече няма да бъде същото. На 27-ми април 1986 г. в 13:00 ч. съобщение през високоговорителите огласило град Припят. На хората било съобщено, че поради авария в атомната електроцентрала и неблагоприятна радиационна обстановка, градският съвет е взел решение на база осигуряване абсолютната безопасност на гражданите, особено децата, да се извърши временна евакуация на областта. И че всички необходими мерки за разрешаване на ситуацията са предприети. Жителите били помолени да следват инструкциите на милицията и да не изпадат в паника. Да вземат със себе си единствено жизнено-важни неща от първа необходимост, храна, да не забравят да затворят прозорците си, да изключат електрическите уреди и да не оставят течаща вода. Евакуацията трябвало да започне в 14:00 часа. 2000 автобуса от Киев и областта били вече на път за Припят. В страната настанал абсолютен транспортен хаос. Информационното затъмнение било пълно. Много от главите на семействата били в електроцентралата и знаели какво се случва, но 1986 година мобилните телефонни и интернет за масово потребление все още били малко по-напред в бъдещето.

И така, за два и половина часа 50 000 души напуснали Припят с убеждението, че ще се върнат 2 дни по-късно, оставяйки след себе си истории и мечти. Оставяйки животът си такъв, какъвто бил до този ден. 50 000 изцяло променени съдби. И то променени, не към добро. 50 000 разбити живота. И това само в Припят. На хората не било позволено да вземат със себе си дори домашните си любимци.
Представете си град. Който и да е град. Напълно празен. Представете си, че се разхождате из него, две седмици след пълното му опустяване. Представете си тишината……………………………………………………. А сега си представете тишината, разрязана от кучешки лай и котешки мяу на хилядите заключени животинки, умиращи от жажда и глад, напълно недоумяващи какво се случва и къде са техните стопани. Какво ли са усещали тези бедни същества с отминаването на часовете, които се превръщали в дни, чакащи пред вратата и вслушващи се във внезапната тишина. Очакващи завръщането на стопаните си. Умиращи бавно и мъчително. Дали от глад, дали от жажда… Дали от мъка. Факт обаче е, че някои от кучетата оцелели. Успели да напуснат заключените домове и поели живота си в собствените си лапи. Научили се да ловуват, да оцеляват и да създават семейства. Тези кучета са оставили поколения след себе си. Поколения, които днес живеят сред лосове, вълци, лисици…

Град мечта. Такъв трябвало да бъде Припят. Завършен само 16 години преди да бъде изоставен завинаги. Построен да осигури всички необходими удобства за живота на работниците в 5-те реактора на атомната електроцентрала и техните семейства. Щастлив живот! Всички удобства, за които повечето съветски градове можели само да мечтаят. Богат и иновативен град, чийто жители били считани за късметлии. Стадионът почти бил завършен. Само тревата върху терена имала нужда от десетина дни, за да приеме първите спортни мероприятия. Днес разхождайки се из футболното игрище, покрито с високи дървета, си давах сметка колко бързо планетата заличава човешките следи. Как природата сама засажда своите дървета, а ние се бием в гърдите, когато посадим едно.

За съжаление от тази снимка няма как да се добие дори малка представа за колосалните размери на този гигант зад мен. Това е топ секретният съветски радар „Дуга 3“. Едва преди няколко години е разсекретен. Построен през 1976 г., за да засича балистични атаки от всяка точка на планетата. Намира се точно извън Припят. Дължината му е 750 метра, а височината 146 метра. На местните е казано, че е радио кула, а за останалата част на света бил напълно недостъпен. На картите бил отбелязан като летен детски лагер скрит в гората. Малко известен факт е, че заради този радар светът е бил на косъм от започването на трета световна война. Човешка грешка и неизпълнение на служебните задължения поради немарливост, предотвратили войната. Има игрален филм създаден по действителен случай за човекът, игнорирал сигнала на радара за изстрелването на 5 балистични ракети от САЩ в посока Русия и не сигнализирал на главното командване на СССР, като всъщност всичко в действителност се оказало фалшива тревога. Този офицер се казвал Станислав Петров. Името на филма е „Човекът, който спаси света“(The man who saved the world). Един телефонен разговор и днес всичко можеше да е различно.

На 1-ви Май, като подарък за жителите на Припят трябвало да заработи чисто новият, невиждан до сега увеселителен парк. Прекрасно виенско колело, въртележки, блъскащи колички… Вместо това, паркът бил пуснат в експлоатация в часовете преди да бъде обявена евакуацията на 27-ми април, с цел да разсее хората и да намали стреса от предстоящата новина. Това бил първи и последен път, в който колелото се завъртяло. Днес увеселителният парк се е превърнал в символ на Припят. Символ на парадокса. Най-тъжният увеселителен парк на планетата.

Прекарахме целия ден из улиците на града-гора. Ден, който в никакъв случай не бе достатъчен. През този ден небето над Припят се промени поне три пъти. Хем беше чисто, хем облачно. Разхождайки се из празните апартаменти не спирах да си мисля, кой ли е живеел там?! Къде ли са сега тези хора, как ли е продължил животът им? Какво ли са правели на 27-ми април 1986 г. преди да се качат в един от тези 2000 автобуса и да се отправят в може би най-дългата автобусна колона правена някога, към…. Всъщност към какво? Къде ли са били настанени тези хора. В общежитие… в някое село като голяма част от евакуираните… къде?? И колко често днес се връщат в спомените си на това, някога приказно място?

Стараехме се да се движим на открито, но любопитството ни дърпаше от време на време към сградите. Те обаче не са напълно безопасни. Убедихме се в това, когато стигнахме до едно от училищата. Почти половината от него се бе срутила, отваряйки гледка към класните стаи с чиновете, столовете и дъската на стената. Като декор от филм.
Карта на града и стари снимки ни служеха за ориентир, тъй като много от улиците са трудно разпознаваеми, а сградите почти изцяло скрити зад гъста растителност.

На последният етаж на един от високите блокове, където се откриваше прекрасна гледка към града, стоях и си мислех, как някой съветски човечец е посрещал изгрева рано сутрин преди работа. Правел лека физзарядка, а след това закусвал на балкона, пиейки сутрешното си кафе, чай…. или водка.

Цели села били изравнени със земята с булдозери, тъй като дозата радиация измерена в тях била прекалено висока. Останките, заровени в земята, което довело до обгазяване на почвата и водата в региона, правейки го негоден за живот за хиляди години напред. Редица човешки грешки, довели до една от най-големите трагедии познати на света. Място, за което може да се разказва безкрайно. Място, което не може да те остави безразличен. Чернобил е една съвкупност от доброто и лошото. От хора, които не би трябвало да бъдат наричани хора и от хора герои. Такива, дали животът си за да предотвратят трагедия, невъобразима по мащаб. Град на забравените герои. На не упоменатите дори.
Припят ще остане вечно млад. Но тъмните и опасни последствия ще живеят като смъртоносно напомняне, дори слънцето да продължава да свети.

В края на деня се отправихме към пътя, където да пресрещнем микробусчето на Александра. Не беше никак доволна. Но обещахме да ѝ се реваншираме като я заведем в един страхотен бар с невероятни коктейли в Киев – Паровоз. Ако имате път към Киев, отбийте се. Дори и без да сте били в Припят. Ако пък сте били, още по-добре. Няколко коктейла неутрализират напълно дозата радиация, която сте приели в призрачния град.

Снимки: Авторът

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *