Яяя......

Сините уши на покойника Симон

Публикувано

Почина съпругът на Силвия Айинанц. Не може да се каже, че смъртта му беше изненада за хората, защото Симон беше доста над осемдесетте, а ако трябва да сме точни – на деветдесет без година. Но всички без изключение бяха разстроени – съпругът на Силвия беше душата на компанията и всеобщ любимец. Живееше широко и лудо, в нищо не се ограничаваше. Ядеше като за последно, пиеше така, сякаш утре ще наложат сух режим и занапред за алкохол ще се полага смъртно наказание. Симон закусваше с вино (за бодрост), обядваше с тутовка – водка от черница (за храброст), вечеряше с кизиловка – дренков ликьор (за здрав сън).

Въпреки царящите в Берд пуритански нрави, той не си отказваше малки интрижки. Обичаше жените – до забрава и до премала, влюбваше се, без да се замисли, ревнуваше и боготвореше, а когато отношенията приключваха, подаряваше някое евтино, но красиво украшение. „Трябва да се разделяш така, че когато жената те срещне отново на улицата, да не те изгори с плюнката си“, учеше той приятелите си. А приятелите му се шегуваха и, намеквайки за неговата любвеобилност, го наричаха „джантълмен“ – от думата „джан“ – „душа моя“.

На младини Силвия му устройваше сцени на ревност, но с годините се научи да гледа през пръсти на похожденията му. И все пак понякога, за да не става прекалено нагъл, развихряше скандали с чупене на чинии и чаши, които предварително беше отделила защото бяха нащърбени и тъй и тъй трябваше да се изхвърлят. Симон наблюдаваше с нескрито възхищение как жена му се носи из къщата, разбивайки посудата.

– Виж ти, виж ти! – коментираше после той, премитайки счупеното.

Докато той чистеше, Силвия пушеше на верандата, тръскайки пепелта в официалните обувки на съпруга си.
Живееха всъщност преизпълнени с любов един към друг.

Симон почина в навечерието на 89-ия си рожден ден, абсолютно здрав и бодър старец. След като се навечеря добре и обърна „срещу безсъние“ чашка кизиловка, той заспа по обичайното си време, но на сутринта не можа да стане от леглото.
Повикаха Бърза помощ, която констатира апоплектичен удар, но линейката така и не докара Симон до болницата – той издъхна, докато, виейки отчаяно със сирената, колата излизаше от двора. Предадоха го на семейството на следващата сутрин – облечен във вълнен костюм и белоснежна риза, старателно избръснат и сресан на идеален път. Починалият спокойно можеше да се положи в ковчега и да се предостави на общественото внимание, ако не бяха пурпурните с преливащ син оттенък уши, развалящи представителния му вид. Патологът, предусещайки въпросите на роднините, обясни, че подобно нещо се случва с починалите от инсулт.

– И какво ще правим? – разплака се Силвия.

– Ще го погребете! – сухо отговори патологът, на когото явно не му беше до сантименти.

Силвия дълго мисли как да придадат на покойния приличен вид. На предложението на по-голямата снаха да намажат ушите с фон дьо тен сърдито махна с ръка – няма да дам да правят на маймуна мъжа ми!
Наричайки я безсрамна, изгони навън по-младата снаха, която пък предложи да му вържат забрадка.
На средната снаха дори не позволи да си отвори устата – все едно нищо умно нямаше да каже.
И след като нищо не измисли, Силвия, надявайки се на тактичността на земляците си, реши да остави всичко такова, каквото е. И след като преповтори нарежданията си към снахите какво да приготвят за траурната маса, тя се преоблече в тъмно и подчертано скромно и седна до ковчега, възнамерявайки да проведе деня в скръбно мълчание.

Надеждите за тактичност от страна на земляците не се оправдаха. При вида на покойния, забравяйки думите за съболезнование, те най-напред питаха защо има такива предизвикателни сини уши. Силвия беше принудена да прекъсва мълчанието си и да им отговаря обстоятелствено. Мъжете обезкуражаващо цъкаха с език, а жените веднага предлагаха да се измисли нещо.

– Какво ще измислиш! – въздишаше Силвия.

– Поне нещо! – настояваха жените, засипвайки я една през друга с идиотски предложения като например: да се сложат листа живовляк върху ушите, да се нарисува йодена мрежа, да се облепят с превтасало тесто, желателно студено.
В отговор мъжете въртяха пръст около слепоочието си – как изобщо можеш да помогнеш на този, на когото вече с нищо не можеш да помогнеш! Цитатът от „Идиот“ за красотата, която ще спаси света, неуместно произнесена от преподавателката по руска литература Офелия Амбарцумовна, предизвика у мъжкия фланг безцеремонни насмешки и напълно разумното твърдение, че с красота няма да възкресиш покойника. „Затова пък ще ти е приятно да го гледаш!“ – не се предаваше женският фланг. Обстановката неумолимо се нажежаваше, превръщайки прощалната церемония в схватка.
Траурният тон бе върнат от Силвия. Изваждайки от бюфета тежък супник, тя мълчаливо го тресна на пода. Жените, спомняйки си моментално за какво са дошли, дружно ревнаха, а мъжете излязоха на двора да пушат. Силвия, доволна от себе си, отново седна до главата на съпруга си.

Една по една започнаха да пристигат бившите изгори на Симон – нагласени като за парад. Първа се появи София Сев-Мушеганц – с жилетка с цвят „разтопено масло“ и фалшиви перли на мършавия си врат. След нея цъфна Елиза Тевосанц. Синовете на Елиза отдавна бяха емигрирали във Фресно, затова тя беше дошла цялата „американска“: рокля, обувки, чанта, дори червилото ѝ цвят пепел от рози – за което тя не пропусна да съобщи, и седна от дясната страна на вдовицата. Силвия вирна нос и се намръщи, Елиза миришеше на тежък сладникав парфюм. „Прекалих, вярно е“ – виновно прошепна тя и се увери, че няма да се наложи да ухае дълго. Парфюмът, за разлика от всичко останало, не беше американски, и бързо изветря. От далечния Ечмиадзин пристигна Сусана Бочканц и веднага вбеси публиката с литературния си арменски, високомерно извитите си тънко изскубани вежди и присвитите тънки устни. Но веднага ѝ припомниха за накуцващата й неграмотна майка и окъсания ѝ баща. Сусана върна веждите си на предишното им място и, разхлабвайки възела на устните си, премина на бердски диалект, с което веднага получи благосклонното разположение на околните.

Последна пристигна Рузана Макаранц, успешно омъжила дъщеря си в Москва. Въпреки априлската жега, Рузана се появи в полушуба от сребриста лисица и тюркоазена филцова шапка. След като застана с гръб към прозореца (за да не може дневната светлина да пада върху застарялото ѝ лице, но затова пък ефектно да подчертае скъпата кожа на палтото ѝ), тя, правейки многозначителни проникновени паузи, прочете дълго стихотворение за раздялата.
Поезията беше последната капка. Безцеремонно избутвайки „сребърната лисица“, Силвия отиде в стаята си, преоблече се в муселинена блуза и официална пола, прибра косите си с бабиния гребен от костенурка, отказвайки се със съжаление от изкушението да втъкне в образувалия се кок антикварните куки от слонова кост. После се напудри, начерви си устните – няма да стои сред тези натруфени кокошки като рошава видра!
Когато се върна, публиката беше значително оредяла. Бяха останали най-държеливите: роднините, бившите колеги на мъжа ѝ, изгорите (всичките) и полусляпата съседка Катинка, май нарочно забравена от децата си.
Именно старата Катинка предложи да се намажат ушите на покойния с разтопена гъша мас. Вреда със сигурност няма да има, но полза току-виж се появила. Знахарката Забел успешно лекува с гъша мас не само синини и натъртвания, но и дори счупвания, настоя тя.

– Не го погребвай с тези сини уши, дъще! – изхлипа Катинка, бършейки сълзи с края на престилката си. Силвия искаше открито да възрази, но на покойния му беше все тая какъв цвят са ушите му. Ала, доловила с периферното си зрение повдигнането на веждите на Сусана Бочканц, размисли – няма да ѝ дава повод за злорадство.

– Донесете гъшата мас! – заповяда тя.

– Важното е да се сложат отгоре компреси с камфорно масло. Така правеше знахарката! – даваше инструкции Катинка, следейки да не прекалят с камфора. Иначе, обясняваше тя, може да се появят гърчове.

– А, гърчовете вече не го плашат! – отзова се снахата на Силвия.

– Ти пък откъде можеш да знаеш? – отяде ѝ се старата Катинка. – Вместо да мелиш с езика си, по-добре да беше изстудила гъшата мас до стайна температура.

– Защо точно до стайна? – поинтересува се Рузана Макаранц, веейки си със списание: с полушубата и шапката ѝ беше нетърпимо горещо, но на всички предложения да се съблече, тя категорично отказваше.

– Как защо? – плесна с ръце старата Катинка. – За да не се изгори кожата на покойника!

Рузана, разменяйки си многозначителен поглед със снахата на Силвия, избъбри нещо нечленоразделно и млъкна.
През това време, когато у децата на Катинка се събуди съвестта и те се появиха, за да приберат майка си, главата на Симон вече беше украсена с големи безжични слушалки, изтръгнати със скандал от по-малкия внук. Въпреки нееднозначния си вид, покойникът изглеждаше напълно омиротворен и дори щастлив. Около него се бяха настанили вдовицата и изгорите му, които, отпивайки от домашното вино, разговаряха „за живота“.
Рузана Макаранц, отмествайки назад шапката си, беше оставила на показ пред клюкарките почти плешивата си глава и се жалваше от оредялата си коса. София беше свалила фалшивите перли и разтягайки яката на полото си показваше некрасивия белег, останал ѝ след операцията на щитовидната жлеза. Елиза с тъга призна, че синовете ѝ едва свързват двата края и затова всичките ѝ дрехи, дори парфюмът, не са купени от „приличен“ магазин, а от секънд хенд, почти на разпродажба. Сусана настървено се оплакваше от високомерната си градска снаха: „Старата кикимора все ме упреква за селския ми произход, а самата тя нарича раницата „ларница“.

– Ще ѝ намажеш ушите с гъша мас, току-виж стане по-свястна – посъветва я Силвия сред всеобщия смях.

От време на време някоя от тях поглеждаше под слушалките и съобщаваше на останалите, че ползата от гъшата мас е равна на нула.

– Нима се надявахте, че това ще помогне?- казваше всеки път София, осведомявайки се за ситуацията с гъшата мас, и разливаше в чашите нова порция вино.

Разотидоха се към полунощ – доволни, стоплили душите си с общуването, най-накрая простили на Симон, на другите и на себе си.
На гробището всяка сложи в ковчега подарените от него за спомен украшения. Силвия свали от безименния си пръст венчалната халка и я сложи на кутрето на мъжа си, обещавайки му скоро да дойде при него.

Погребението беше леко и светло като пух на глухарче.

Автор: Нарине Абгарян

Превод от руски: Екатерина Янпоровска-Петрова

***

Отдавна преведох този разказ на любимата ми Нарине Абгарян. Ще ми се да ви „заразя“ с нейното чувство за хумор, с деликатната ѝ ирония, с чистосърдечния ѝ смях. Понякога ми се иска да отида до Берд, родния ѝ град, и да усетя „на място“ горещата кръв на арменците. Засега го постигам чрез Нарине…

Екатерина Янпоровска-Петрова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *