Искра Веселинова

Синьо

Утрото никога не идваше плавно в стария ми дом. То нахлуваше внезапно, със силно, остро слънце, лишаваше ме от меката загадъчност на изгрева, от виковете на първите птици, от резките тютюнджийски кашлици на подранили минувачи. Лежах в леглото си, сутрин след сутрин, а часовникът показваше абсурдно ранен час – едва осем. Работата ми беше вечерна, връщах се към два и трябва да ви кажа, че няма нищо по-тягостно от дългия стон на асансьора по това време на нощта. Токчетата ми отекваха по коридора, приглушената светлина на лампите удължаваше и кривеше сянката ми, сякаш ме преследваше чудовище. Вкъщи познатият аромат на дома ми действаше успокояващо. Тиктакането на малкия часовник, купен от разпродажба. Познатото проскърцване на кухненската врата. Завесите, издути като корабни платна от вятъра. Тихото мъркане на хладилника. Веднага ми се доспиваше страшно и едва успявах да държа очите си отворени, докато взимах душ, хапвах на крак студено пилешко бутче и филия с майонеза, изгълтвах набързо чаша портокалов сок и си лягах веднага, а меките завивки ме прегръщаха и заспивах сред сладкия аромат на лавандула.

После утрото нахлуваше с плисъка на силна бяла светлина през процепа на завесите. Навън градът вече живееше пълнокръвно. Боботеха камиони в задната уличка и разтоварваха стока до магазина. Бърбореха хора. Някъде, вероятно в апартамента над мен, запяваше мобилен телефон. Чуваше се приглушен мъжки глас, пошляпване на боси крака, а след известно време – хлопването на входна врата. Закусвах с голяма чаша силно кафе и няколко мини-кроасана с ванилов крем. Следваше познатият ритуал по разкрасяването. Автобусът. Лекции и упражнения. Професор Динков с козята брадичка и кръглите очила, с неприятен гласец, граничещ с фалцет, с похотлива усмивка, ръката му, уж покровителствено, сложена на кръста ми: „Как върви работата, колежке? Преуморявате ли се?“
На няколко пъти го виждах в клуба, в който работя. Гледаше ме мазно ухилен, а рехавата му косица беше смешно зализана на една страна. Колежките ме фиксираха злобно, колегите ме игнорираха. Не им обръщах никакво внимание.

За осми декември цялата група решиха да ходят на ски. Аз отказах. Не исках да се сприятелявам с хора, които са ми напълно безинтересни. Не ми се водеха принудени разговори, не исках да се смея на глупави вицове, нито да деля стая с непознати. Не отидох на нито едно събиране, на нито един пикник, на никакво мероприятие. Постепенно и здраво ме намразиха. Така мразим хора, за които съзнаваме, че са си самодостатъчни и ние не сме им нужни. Привечер отивах в едно кафене, малко встрани от булеварда, на който живеех. Беше приятно и чисто място, с удобни широки столове и симпатични кръгли маси, на които грееха заоблени нисички вази от керамика, в които грееха цветя. На стените висяха картини, за които човек се чуди кое е горно и кое долно и дали пък картината не е закачена наобратно.

Преобладаваше яркосиньото – и в картините, очевидно еднакви по стил, рисувани от един и същ художник и в интериора. Барът беше много висок, полупрозрачен, пак в синьо, дълбоко и хубаво като морско дъно. А барманът беше една от причините да идвам тук. С хубава, къдрава, дълга до раменете коса, смугъл, с невероятно чаровна усмивка и леко гърбав нос, той поразително приличаше на клишираната представа за сицилианец, която си бях изградила от екшъни и булевардни четива. Носеше бели или сини ризи, разкопчани точно толкова, че да му придават небрежен чар, но без да става вулгарен. Барманът се държеше приятно и възпитано и това ме успокояваше. Обичах да го наблюдавам, докато всеки вторник и петък обгрижваше симпатична стара дама, доста богато облечена, с хубави бижута и стилни обувки и чанта. Тя идваше по едно и също време – към шест и сядаше винаги на една и съща маса, точно срещу моята. Барманът долиташе с пружиниращата си весела походка на млад и необременен от грижи човек, почтително ѝ издърпваше стола, настаняваше я, сякаш е любимата му леля и бързаше лично да ѝ сервира огромна, съблазнителна чаша горещ шоколад и чиния кифлички със златиста коричка. Тя му се усмихваше мило, потупваше го покровителствено по ръката и винаги оставяше щедър бакшиш, дори и на сервитьорката, която леко се нацупваше, задето ѝ отнемаха клиентката. После старата дама изваждаше очила с рогови рамки, вестник и малка, кокетна лула. Запалваше лулата и се скриваше зад вестника. Аз зяпах през витрината към угрижените хора навън, към мъжете с анцузи, повлекли огромни кучета, към жените, понесли чанти и опитващи се да спасят чадърите си от вятъра, към зачервените деца, които тичаха с изплезени езици и раниците ги биеха по дупетата. После идваше такси и старата дама си тръгваше достолепно, а барманът я отвеждаше до колата, държеше ѝ вратата и помахваше след дима от ауспуха. А аз си тръгвах с неохота и се прибирах, за да се приготвя за вечерта.

Клубът, в който работех, беше елитен. Това ще рече, че изметта, която го посещаваше, беше по-богата от обичайното, а проститутките бяха по-хубави и по-скъпи. Аз танцувах. Вдигах настроението. От подиума виждах петна от мазни лица сред облаци от цигарен дим, мярвах някоя остра усмивка, долавях отделна дума сред постоянния тътнеж на музиката и гласовете. Парите бяха добри, а бакшишите – повече от добри. Издържах се сама. Майка ми – с два неуспешни брака зад гърба си, живееше с противен стиснат шофьор в някакво забутано село. Имаше две деца от него. Бях ги виждала веднъж на живо. Момичета. Остригани като руски колхознички, мръсни, с кори от рани по коленете. Тичаха редом с циганетата и ядяха крадени сливи. Не познавах баща си. Дори и на снимка. Било е мимолетно увлечение, а може би дори секс за една нощ. Майка ми беше достатъчно глупава, за да забременее по този начин. И да роди. Тя самата не знаеше нищо за него-само името му, откъде е родом (ако не я беше излъгал) и че бил хубав. Нищо повече. Казваше, че приличам на него толкова често, че накрая започнах да се намразвам. Другите ѝ двама мъже не исках дори да си спомням.
Дните вървяха бавно. Нямах нищо против. Харесваше ми да съм сама, без да се чувствам самотна. Харесваше ми да разполагам с парите си, да си купувам книги и дискове с хубава музика, да се разхождам в близкия парк и да се любувам на кроткото есенно слънце и детската неуморна гълчава. Бях благосклонно настроена дори към майките, които обсъждаха бебешки каши и пюрета, докато оживено ровеха в „БГ мама“. Откривах за себе си кварталите наоколо. Обикалях книжарниците в центъра. Ходех на кино с пакетче чипс и кутийка кола. Направих си няколко красиви портретни снимки в едно ателие.

След цял месец, в който нямах време за кафенето, то вече беше започнало да ме привлича като магнит. На лекции си представях морското синьо на бара, картините с непонятен замисъл, бармана и старата дама с малката лула. Започнах да сънувам непонятни еротични сънища с вълни, които нахлуваха откъм хоризонта и се плисваха в краката ми, възбуждаща горещина и едри, месести плодове с кървава сърцевина.
Една сутрин беше много студено. Студът режеше като стъкло и дъхът ми се кълбеше в тежкия мразовит въздух. Бързах за лекции, но краката сякаш сами ме отведоха до кафенето. Вътре беше пълно с хора – развеселени, с червени премръзнали носове, вкопчени в димящи чаши кафе, шоколад и чай и хрупащи сладки. По масите имаше купчини от рошави шапки, които изглеждаха като странни домашни любимци. Старата дама я нямаше. Барманът ме смая – беше отслабнал, изпит, с очертани скули и набола брада, с угаснал поглед. Страданието и скръбта му бяха очевидни. Изглеждаше напълно съкрушен. Дори с моята ненормална сдържаност, почувствах известно неудобство заради него. Беше толкова…открит. Отместих сконфузено поглед от тъжното смугло лице и усетих, че има още някаква промяна. После я видях – фина, кокетна поставчица, прилична на изящна ръка с извита китка. В кристалната длан лежеше малката лула на старата дама. Стана ми много тежко. Гласовете наоколо изведнъж се извисиха до влудяващо кресчендо, синевата на бара отплуваше безнадеждно от мен, картините угасваха една след друга, а блестящите полилеи се превръщаха в избухващи звезди. Станах и тръгнах към изхода. Барманът ме настигна и ми отвори вратата.

– Беше прекрасен човек – трепна гласът му. Каза го без никакви предисловия, така, както се говори на близък, на приятел, на съзаклятник. Да, аз бях част от тази малка троица съзаклятници, носещи се плавно по течението на дните, намерили утеха в мълчаливото си присъствие и в тази невидима връзка на аурите, която би могла да се нарече „платонично приятелство“. Кимнах. За пръв път виждах лицето му толкова отблизо. Беше хубав и скръбен, естествен и мил. Усмихнах му се колебливо и му оставих телефона си, а после прекрачих навън и студът ме прегърна като нетърпелив любим.

Искра Веселинова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *