Ше си праЙм кот си искам

Скандал в Кауфланд…ама аз не съм виновен

Като няма риба и мидата е рак.

Без да съм се гласил да правя кой знае какви панаири, даже ама въобще, то все пак се получи някакъв що-годе приличен скандал.
Е, как къде!? Кауфланд!

Трябва някой път да питам наште, дали пък, когато ми се е отчекнал пъпът не са го завили в тензухена кесийка и да са го дали на някой близък невъзвращенец, бягащ от рОдината в началото на осемдесетте със заръка да го хвърли някъде из Чужденеция, белким си оправя живота навън като поотрасна, а този, уж близък, уж роднина да речем, влизайки да разгледа изобилието от демократична стока в първия изпречил му се Кауфланд, във ФРГ например, докато вади омачкани дойче марки из джобовете си да е напипал биологичния ми телесен отпадък и гнусливо да го е метнал…в картофите на щанда за зеленчуци във въпросния магазин.
Вари го, печи го, пържи го – моите кауфландски приключения винаги започват от картофите.

Намирам се точно до тях и по принцип нямам намерение да купувам (аз и не купих), но съм се загледал в щайгите, то това е условен рефлекс мойто, щото всеки списък от баща ми започва с картофи – златни десет килограмови кюлчета по три лева бройката да пуснат, той пак картофите ше сложи на първо място в идиотския си списък. Не знам, сигурно Ванга е казала нещо за тях – „Секогаж купувайте картофи и България ке се опрай!“, нещо от тоя род навярно.

И, гледам ги аз тез картофи и ръцете ми инстинктивно посягат да скубят торбички и да пълня, да пълня, да пълня, когато грубо съм поместен, направо изтласкан почти в лука от два и нещо килото (алооооу, патриотите – лука мина два лева, ко става с държавната намеса в цените на продукти от първа необходимост!?!).

Поглеждам стрестнато, от къде идва таз приливна вълна, която без малко да ми начупи ребрата и се оказва, че даже не мога да обхвана с поглед туловището, което го делят само десетина килограма от това да придобие собствена гравитация и да ме засмуче, та цял живот да обикалям около него като изкуствен спътник.
Без малко да си въобразя, че е още по-надебелялата Фидосова, която най-после е решила да се саморазправи с мен заради дългогодишните ми смешки с нея.

Не беше тя, но само личностно – като обем, почти едно към едно.
И също толкова злобна, щото като се поокопитих и ѝ се орепчих да внимава малко, щото тука не е на паркинга на Метро, където може да се мята долу-горе свободно и разпасано, без пряка опасност да изпочупи кокалите на някой невинен човечец, тя знаете ли какво ми отвърна, навирайки си огромното като трактор „Болгар“ и точно толкова грозно и ръбесто лице в моето фино и деликатно личице (не се надценявам, поне не и в този момент, защото всяко лице в близост до това торище е като росна сълза, нежна и изплакана сякаш от фея)?
Отвърна ми: „Ма няма та чакам три часа си късаш торба ве!“

Лелеееее – кипнах!
Забавил съм се точно две секунди повече, защото ролката с торбичките се беше усукала нещо, а тя нямало да ме чака и ще минава като слон през мен… пардон – стадо слонове! Така ли? Така ли ма, трътко на плезиозавър!?

Стиснах зъби (и очи, щото тя наистина толкова беше нагазила в аурата ми, че пръскащата слюнка паст – същински Ниагарски водопад с увеличено водоподаване – ми изми ретината чак), преброих до едно и ѝ рекох овладяно:
„Госпожа, ще ви помоля да не заставате толкова близо до мен, защото хората ще си помислят, че ме раждате и ще започнат отчаяно да викат акушерка.“
(Тоя лаф за трети път ми се налага да го използвам в последните два дни и всеки път на място!)

Тая застина. Нали сте виждали планина. Е, същото е. Една огромна неподвижна буца.
Даже не мигаше. Чак малко се притесних.
Лек повей, дошъл от първото премигване на клепачите ѝ с мигли като дворни метли ме успокои, че е витална.
След като дойде на себе си завъртя пазарската количка на 180 градуса, същото направи и с прилежащите към особата ѝ телеса и се изнесе тежкотоварно без да каже и думичка.
Почти ми дожаля. Почти.

Както и да е. Отказах се да пълня картофи, взех само сирене и още едно-две неща и тръгнах да се изнасям и аз.

Пътьом, след касите, установих, че на мястото на оптика „Джой“ се е разположил щанд за ядки и дребни сладки. Опашката беше до кенефите. Не, че ядки и петифурки няма под път и над път, ама нали е новичко и прясно-прясно заведението, няма как народа да не се нареди да си купи все нещичко. Зер може промоцийка да има нещо, джиджи-биджи, а-у.

Няма да забравя, като отваряха Баумакс и първия ден раздаваха едни червени пластмасови кофи. Щеше да се избие населението да се докопа до кофа. За къв хуй им послужиха тия кофи – еба ли му майката, ама да има!
Същата работа и тука. Фъстъчки, семки, курабийки – се ша има някаква далаверка на откриването.

Вече отвън, минавайки покрай кауфландската кебапчийница, реших да хапна нещо.
Наредих се зад една баба с внучето ѝ и зачаках да си поръчат, та и аз.
Туй дете трябва да имаше глисти. Не спря да се шаква, както казваше баба ми едно време и да се кълчи като идиотче – „Бабоооо, ся искам кибапчанци с кетчуп, ама много кетчуп, да не забравиш, че много го обичам и картофки, пък после ша ми земиш гризки и солети и поничка и бонбони и…“ и не спря да изрежда две минути, като през цялото време дърпаше баба си за полата и се лигавеше като изоглавено.
Баба му вика, вика по него като бясна, докато жената обслужваща бараката си нареди кюфтетата и кебапчетата на скарата и вече трябваше да поръчва.
Надигна се на пръсти бабет, аха да влезе във фритюрника и конспиративно прошепна на обслужващата щанда: „Фшфшфшфшфшфшфшфшфш и фшфшфш.“
Ко речи!?
Последното аз озадачен, а женицата отвътре също така недоумяващо: „Моля?“
Бабката пак: „Фшфшфшфшфшфшфшфшфш и фшфшфш.“
Аз пак – Ко!?!
Отвътре все така: „Моля?“, но вече напрегнато.

Бе, дъртата да не е объркала мястото и да изрича някакви позивни на грешната локация и всъщност да е квартално муле и да са я пратили за килограм кокаин и половинка амфетамини!?
Преди си крякаше като съвсем стандартна баба кълняща непослушното си внуче, ся – фшфшфшфшфшфшфшфшфш!

Намесвам се решително и поръчвам вместо нея за нея: „Порция кебапчета с кетчуп, ама много кетчуп, че малкия, ама много държи на него и картофки.“
Жената послушно, явно решавайки, че сме заедно се метна между похлупаците да приготвя поръчката, а откъм моята страна, айде – пак погледи!
Викам на бабето: „Ем, ти така можеше да ѝ шепнеш, доде граняса олиото във фритюрника и аз щях да остана гладен, ко ма гледаш?“
Нито дума отсреща.
Нещо в тона ми ли, в погледа ли, в лафовете ми ли, не знам, но почти винаги успявам да респектирам хората.

Плати си манджата, взе си я без да мъцне, чак малкия се успокои и се изнесоха и те.

Аз щях да ям кюфте, ама си взех само картофки, колкото да захлебя. Пък и нали – „Секогаж си купувайте картофи и България ке се опрай!“

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *