Искра Веселинова

Следобедът преваля…

Публикувано

Следобедът клони към края си, питката ухае и е вече преполовена, вятърът ветрее прането и по улицата няма жива душа.

В такива моменти си спомням студените следобеди на село, когато пролетта едва се усещаше в острия вятър и в крехката зеленина, покарала тук-там по полето.

Кокичетата люлееха белите си глави в градината. В стаята печката бумтеше приятно, миришеше на вкусни бабини манджи, котката предеше под леглото, кучето тичаше и прескачаше замръзналите локви, а ние си тръгвахме за града и Боже, как обичах и мразех едновременно този момент.

Баба гледаше след нас през прозореца и никога няма да забравя дребничката ѝ фигурка, забрадката и кофичките с разсад, наредени по перваза и около шевната ѝ машина.

Ръцете на баба бяха възлести, кокалчетата на пръстите ѝ – подути и деформирани от години и години труд. Обръщах се непрекъснато назад и ѝ махах. А после (това беше, преди да се сдобием с кола), поемахме към гарата.

Николаевската гара отстои на около километър от Нова махала. Представете си ни сега – всеки от семейството понесъл по две ръчно плетени пак от баба чанти, пълни с вкусотии. Последните къщи оставаха зад нас. Сърдито куче джафкаше откъм циганските колиби. Пред очите ни се ширеше голото поле. Миришеше на студ и тук вятърът беше много по- силен, далеч от заслона на къщите. Чак ни се насълзяваха очите от резките му пориви. Вървяхме и си говорехме, спирахме, сменяхме ръце, защото чантите натежаваха.

Около средата на пътя има железопътен прелез. Надясно се виждаха сградите на завода за електро-порцелан. Точно до прелеза, вляво, имаше дивачки сливи. През летните дни често тичахме до тях и беряхме киселите плодове. Сега, в ранната пролет, те бяха наострени и рошави.

Малко преди гарата имаше къща. Отпред, на самата поляна, имаше опънати телове и прането на стопанката се ветрееше тъкмо тъй, както моето сега. Коминът димеше. Звуците и миризмите на гарата наближаваха.

Чакалнята беше оборудвана с голяма, разжарена печка. По перона, на равни разстояния, имаше хвойни. Земляците чакаха влака, разговаряха оживено, смееха се, жените вадеха да почерпят с домашно приготвените сладки. Набързо се разменяха рецепти. Някъде отдалеч се чуваше свирката на влака.

И до днес звукът на тракащите по релсите колела и острият вик на локомотивната свирка, изпълват сърцето ми със сладка носталгия и мъка.

Искра Веселинова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *