Ше си праЙм кот си искам

След залез слънце

По това време излизат ония нещастни, но горди хора, чието достойнство дневната светлина прогаря и яде овъглените му останки. Тези, които срамувайки се от почтеността си, принизена от тарикатите до непригодност към живота и липса на унисон с неговият ритъм, извеждат излинялата си душа само по тъмно на лов против волята й, водени от инстинкта си за самосъхранение. Единственият останал им работещ инстинкт. Останалите са умело манипулирани от озверялата общественост и от онези държащи икономическата власт и ползващи политическата такава.
Това са несретниците, за които лъскавите реклами на Кауфланд, Лидъл и Била и как някой там готви на всеки трийсет минути с грижа за тях са кадри от трейлър на научно-фантастичен филм, който гледат в паузите на публицистичните предавания втълпяващи им, че животът им е нормален предвид сложните взаимовръзки на Новият свят и Новият ред.
Почти всяка вечер по това време слизам до магазина и с няколкото човека, за които контейнерите за смет са и социална мрежа и препитание и среща с реалността, вече си знаем малките имена – оставям им когато мога и имам възможност по нещо, което иначе не биха открили в боклука. Детето на една майка, за която вече съм писал, днес яде шоколад. Отначало не искаше да го вземе. Да се плашиш от непознатото е присъщо за човешката природа…

2 thoughts on “След залез слънце

    1. Понякога успявам да надзърна във очите им. Без смут, без болка. Красиви са по своему, добри и озарени. Тъй искренни и откровени. Споделят залъка със птиците.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *