Искра Веселинова

Случка в цветарския магазин

Публикувано

Да кажа, че нищо не разбирам от цветя, ще е твърде слабо. Аз не просто не разбирам от цветя, но и нямам никакво желание да разбирам, не отглеждам и не ме вълнуват. Не се и впечатлявам особено, когато някоя приятелка качва снимки на саксийки, градинки и трогателни декоративни каручки, в които растат разни непознати за мен хубости. Разбира се, лицемерно харесвам фотосите, понякога възкликвам старателно: “ Ах, колко е прекрасно!“, макар че със същия ефект би могла да качи снимки на лапад и спанак и пак щях да реагирам лъжливо, за да я зарадвам. Не знам дори кое не понасям повече – големите растения с месести зелени листа с размери на тавичка за печене на пържоли, или малките, кокетни саксийни теменужки или както там се наричат онези лилавичките, кичестите, сещате се.

На няколко пъти през кариерата си на антицветар съм влизала в цветарски магазини. И винаги съм довеждала клетите цветопродавачи до желанието да ми изтръгнат сърцето и да го пекат на бавен огън. Спомням си, сякаш беше вчера, една такава прекрасна случка, която още ме радва и изпълва с възхита. Ето я и самата
Случка в цветарския магазин

Този магазин беше доста голям и просторен. Зад добре измитите витрини се виждаха всевъзможни представители на растителното царство. Имаше растения, които стигаха до тавана, имаше пълзящи, катерещи се, промъкващи се, дебнещи и всякакви други растения, а едно дори надничаше заплашително зад ъгъла и ме наблюдаваше, честна дума!

Разбира се, при нормални обстоятелства никога не бих влязла в това царство на храстите-удушвачи, но имах мисия от особена важност, а именно – да купя цветя за юбилей и то не чий да е юбилей, а на една запалена любителка на растителния свят, която не можеше да започне деня си без наметнат шал на раменете и лейка и градинска ножица в ръцете.

Сега разбираш, драги ми читателю, пред какво изпитание бях изправена. Цветарката, така ще наричам условно жената, която трябваше да се пребори с мен на тепиха, се приближи ведро усмихната. Трябва ли да споменавам, че само минути по- късно усмивката ѝ беше изтрита завинаги, след около четвърт час беше изпаднала в дълбока депресия и мислеше за самоубийство, а до вечерта си беше записала час при психоаналитик.

– Искам – казах аз много важно – да купя цвете.
Предвид очевидността на възможната причина за влизане в цветарски магазин, жената реагира с вдървена усмивка, казваща:“ Боже мой, поредният идиот!“
– Чудесно – изгука тя. – Мога да Ви предложа много красив пеларгониум.

Не на мене тия! Ако някой си мисли, че може да ме обърка със сложна терминология, хеле пък ботаническа, дълбоко греши.
– Пеларгониум…Това не е ли обикновено мушкато? – попитах, като силно наблегнах на „обикновено“.
– Всъщност, да, мушкато е, но вижте колко са красиви.

И жената направи дъговидно движение с ръка, за ми разкрие прелестта на кичестото мушкато, което надничаше от поне хиляда и една саксии.
– Мда…Мдааа…Мммм…дааа…Не, не искам пеларгониум. Мушкатото е толкова обикновено. А аз искам нещо необикновено.

Мислеше, че си имаш работа с лаик, а? Пак си помисли!

– Да, разбирам. Значи имате нужда от една хубава дифенбахия.
Погледнах дифенбахията. Не ми вдъхна никакво доверие. Ама никакво. Изглеждаше злонамерена. С една такава гадна, прикрита злонамереност.
– Не – казах твърдо.- Дифенбахия в никакъв случай.
– Тогава- каза жената сияещо, макар че усмивката ѝ вече заприличваше на озъбване – може би едно дърво на живота?
– Да го видим- казах властно.
Огледах го. Обиколих го от всички страни. Подуших го. Пак го обиколих.
– Защо – попитах – има толкова дебели листа?
Жената се затрудни.
– Ами…ъъъ…те са си такива.
– Изглежда ми някак простовато, да не кажа просташки. С тези месести листа… – и се нацупих.

Жената започваше да губи надежда.
– Имаме и арека. Кокосова палма.
– Че защо ми е палма? Къде ще я гледа юбилярката, за която я купувам?
– В дома си. Тя е декоративна и…
– Как в дома си? Ами нали ще стане огромна и ще стигне до тавана и ще заеме половината хол?
– Не, не, това може да се предотврати с по-малка сак…
– Не, не искам палма. – прекъснах я безцеремонно. – Много е пиратско.
– Пиратско? – удиви се жената.
– Ами да, пиратско е. Нали знаете, острови, палми, бригантини и заровени съкровища…Такива работи.

Жената ме гледаше така, сякаш се чудеше дали съм опасен луд или просто зевзек.
– Макар че – продължих аз – идеята за палмата започва да ми харесва. Ще ѝ купя палма и бутилка кубински ром. Може и пури. Не, тя е пенсионерка, няма да звучи да ѝ подаря пури. Пък и тя не пуши. Никога не е пушила. Обича да шие гоблени. Може да ѝ купя палмата и някакъв гоблен с цветя.
– Да, чудесна идея!- въздъхна облекчено жената.
Не биваше да избързва.
– От друга страна- продължих аз…Жената изпъшка. Вече не си и помисляше да се усмихва. – От друга страна – продължих непоколебимо – дали да не ѝ подаря един спатифилум?

Да не си мисли, че само тя знае туй-онуй? Знаех името спатифилум, но убийте ме, ако знаех как изглежда.

– Разбира се, също много хубав избор! – похвали ме жената и ме загледа очаквателно. Аз също я загледах очаквателно. Тя ме загледа още по-очаквателно.
– Къде е – попитах аз – спатифилумът?
– Ами как…точно до Вас. Ето ги. – и жената ми показа с жест, че зад гърба ми има цяла стена, покрита с разнородни саксии със спатифилуми. Това ме ядоса. Откъде-накъде подлият спатифилум ще се спотайва зад гърба ми? Иска да ме покаже като невежа ли?

– Не – казах ядно – няма да е това. Започвам да се разколебавам и за палмата – добавих, за да си отмъстя.
Жената страдалчески погледна към часовника си. После се опита да се усмихне. Не ѝ се получи. Аз я съжалих. Какво е виновна, че спатифилумът е такъв проклетник?

– Добре – рекох милостиво – все пак ще купя палма.
И купих. Занесох я – красива и много изящно опакована пред съвета от колежки, които ме бяха пратили да изпълня отговорната задача.
– Защо палма? – викнаха всички в един глас. – Нали ти казахме три пъти, че тя палми не обича?

Искра Веселинова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *