Ше си праЙм кот си искам

Смартфона моя приятел

Публикувано

Значи, като видя в някой от тия индийските филми две чаршафосани мадами да си общуват, всяка със смартфона си в ръка и все едно гледам бенгалски тигър да ползва Нутрибулет.

Увила са надве-натри с първия парцал от коша с мръсното пране, намацондрила са с хума по физиономията, турила една червена точка в десетката, блъска си главата пред някакъв златен кич с двеста и пет ръце, ма иначе чатърка по смартфона и си говори с друга парцалеса.

– Кинджал, вика едната на другата – ми той Сахур оставил колата с бурканите (с бурканите, копеле!!) в дома на чичо Чатрапур!
Отсреща Кинджал бавно започва да получава апоплектичен удар, очите ѝ стават като на Елмър, когато Бъгс Бъни му докопа пушката, ноздрите ѝ се разширяват, започва да пръхти като грипава крава и може би леко се изпуска в гащите.
– Не думай ма, како!?? – вика тя и понечва да припадне, но се отказва.

Кака ѝ започва напрегнато да мълчи. На тия тарифните планове, освен безплатните минути за разговори има включени и минути за мълчане, няма как иначе да е – културни особености.
Минута, две, три – еле на четвъртата проговаря:

– Ами да, Кинджал! Заключил гаража и оставил ВСИЧКИ буркани там!
– Не очаквах това от Сахур! – прекалено бързо реагира Кинджал, но се усеща явно, оставя смартфона на масичката до нея и му удря една половинчасова молитва с лице рязко обляно от сълзи. Молитвата е към оная грозотия с многото ръце, която присъства във всеки индийски дом, във всяка индийска стая, във всеки индийски кенеф и маза.

Кака ѝ чака. Тука всички са свикнали, че всяка изречена от тях реплика предизвиква невъобразима мъка и тъга, а това се оправя донякъде с молитви.

Когато Кинджал свършва с церемонията (лицето ѝ вече е сухо като сух овчи крак), взема смартфона, взира се в него няколко минути, прокарва пръст по екрана му, предполагам си актуализира статуса във фейсбук и тежко въздъхва. После възобновява разговора:
– Дали ще ни хванат, како? Какво ще правим, ако се досетят за нашия план?

Кака на свой ред оставя телефона на масичката до себе си (освен със статуи на божества, навсякъде е наблъскано с масички), изпада в религиозен унес и също започва да се моли.
Три минути. Забравя обаче да се облее в сълзи и това доста разваля впечатлението за тежка драма.
Взема телефона след това и казва:
– После щи са обадя.
И затваря.

Да ма заебеш ти да та чакам като изпразнен хуй, докато се молиш и то без да ревнеш, ей тъй – за цвят барем една сълза да пуснеш, и накрая да ми затвориш телефона..? Ибаам та у зурличката, ей!

Да оставим сега Кинджал и невъзпитаната ѝ кака и да обърнем внимание на Давал (с ударение на второто „а“) и неговата клета леля, която също има някакъв пъклен план и няма да повярвате, обаче всичко се върти пак около тия пусти буркани.

Давал товари някаква баничарка с кашони, в които тематично подрънква стъклария, а именно – буркани.
Леля му (а може би просто случайна леля, на която той вика „лельо“, идея нямам) слиза по някакво стълбище и когато вижда племенника си или пък не племенника си, а просто момчето на комшиите (казах ви – идея нямам за връзката им) застива с физиономия „тежък дрисък“. Миг по-късно лицето ѝ се озарява, сякаш се е облекчила и ако не друго, то поне ще се стопли, пък и без това сценката се развива на някакво доста проветриво място – пешовете на чаршафа ѝ се веят весело около глезените ѝ.

– Давал – вика тя на момчето с въздълга риза, която му е до под коленете и търчи срещу него захилена – направила съм ти чай в твоята чаша. Сложила съм я на масичката (айде, пак масичка!).
Иди го изпий, докато е топъл.

Тоя така се зарадва, все едно сарми му е завила. Тъкмо затваряше вратите на баничарка – остави всичко и хукна.
И тая гад, лелята, моля ви се…ами, взе да сваля кашоните, бате и да се озърта като пръднала. Без молитва, без да помълчи напрегнато, без тежък инструментал за съспенс – нищичко, бе!
А, викам си, тоя филм много бързо взе да му се развива действието – от тук нататък явно е поел режисьор завършил на Запад.

Нищо подобно – няма и десет секунди и Давал вече се спускаше по стълбището, вероятно изпил чая си, щото си бършеше устата в ръкава.
И тука почна психо музиката!
Дарт Вейдър не са го посрещали с такъв патос, честно!
Тая кат са пищиса – от оркестъра ли, дойде ѝ актьорлъка ли, не знам, ама не може свари да връща кашоните обратно и не знам що трябваше да го прави – накрая се намъкна в камионетката и се скри зад бурканите.

Давал дообърса устата си, леко се позачуди дей леля му като стигна до кашоните, заключи автомобила и…филма свърши.

Следя! 👀

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *