Виктория Тинтерова

СМОКИНИ ЗА СМЕТ

Публикувано

Един приятел е снимал няколко узрели вече смокини от неговия двор, та се размислих….

За мен смокините са някакъв божествен, извънземен плод. Сигурно защото баба ми навремето се връщаше от лятното си гостуване при сестрите си в Бургас с няколко сладка от зелени смокини, които се пазеха като държавния резерв от злато. Направени по всички правила на сладкарското изкуство – негасена вар, пък изваряване…. Бе, само съм чувала как – много сложно.

Сладката се пазеха в нарочен шкаф и се даваше по една смокинка на избрани гости. Не на всички. Ритуално сервиране по една смокинка в прекрасна, малка чинийка, с малко гъст сироп и малка лъжичка, подсказваща, че повече няма да има, ако ще турско да стане, ако ще министърът на министрите да дойде. И чаша за вода от тъъънко стъкло, а до нея кана с ледена вода, отгоре с малка покривчица от фин памук и обточена с ръчно плетена дантела. Плетена от баба ми за чеиз, когато не е била баба… На тая работа аз твърде не вярвах – баба е била млада?! Да, бе! Понякога ни даваше и на децата по една смокинка, ама хич не ѝ беше приятно. Тия смокини не бяха за деца. За нас имаше от бели череши, праскови, имаше лимонада и вафли….

После, като пораснах, си купувахме сладко от смокини в Созопол. Отначало беше такова – като на баба, от твърди, зелени смокини, но после, когато Созопол стана Курорт, созополските баби го удариха през просото и имаше само сладко от зрели смокини, такива едни спаружени в сока. Пак си беше вълшебно. И цените му постепенно станаха вълшебни.
Никога не съм виждала и досега по пазарите в София пресни смокини.

По едно време компанията ходехме на море в Царево, в една станция. Там имаше няколко смокинови дървета и аз за първи път ядох смокини от дърво. На около 40 години… Да си късаш смокини от дървото – направо божествено! Даже закусвахме смокини със сирене.
А миналата година разбрах, че в селото на дядото на мъжа ми, в почти всеки двор има смокини. Малки, тъмно кафяви, едри, светло зелени, лилави…всякакви. И покрай шосето до там – навсякъде има смокини. По земята, изгнили, ферментирали и смърдящи.

Същият респект, като към смокините, имам и към държавността. Така са ме възпитавали – не е за всеки да е държавник. И не спирам да се изумявам от невероятните кандидатури тези дни. Гнили, изпопадали смокини. Смърдящи.
Повечето не са ги възпитавала в респект към държавността.
Към труда на хората които правят живота, както се прави сладко от зелени смокини – дълго и търпеливо. От тези хора, които наричат електорат, потребители на услуги или обикновени хора.

Виктория Тинтерова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *