Виктория Тинтерова

Споменът е парче станиол…

Публикувано

Дворът 2

Църквата, която граничеше с Дворът не ни беше интересна, освен в неделя сутрин, когато в 8 часа камбаните биеха за служба и ни будеха и на Великден, когато вечерта я обикаляха поповете с огромни свещи в ръка и малка групичка енориаши. Но къщата на попа много ни вълнуваше за известно време.

Попът беше стар и злобен, а попадията – мълчалива, тъжна жена, която не говореше с никого. Имаше и две монахини. Расото и килимявката на попа бяха избелели и с мазни петна. Попът винаги ходеше с някакви омачкани книги насам-натам и ни гледаше с откровено отвращение. Ама ние, децата, мигом, щом го видехме, замръзвахме с ужасени физиономии и се хващахме за копче. Милият човек, си мисля сега, как ли се е дразнел от този откровен дивашки атеизъм.

Та попът и неговия антураж беше краткотрайно забавление.
Най-обичахме пролетно време да оберем черешата до неговата къща. Черешата беше ограмна, стара, с дебел ствол, а клоните започваха доста от високо. Първата ми сериозна среща с Черешата беше, когато съм била на 3-4 години, в началото на моето самостоятелно запознаване с двора и неговите не до там почтени обитатели – големите момчета. Тъкмо те, истинските господари на Двора – момчетата, ме дигнали на първите клони и с вещо ръководство ме насочили към най-горните едва порозовяли череши. Аз съм стигнала до короната на дървото и оттам съм им хвърляла череши, още без костилки, но колко вкусни – от центъра на града! Съседките от първите етажи видели русата ми тиква, над короната на огромното дърво и се развикали:

– Нана, Нанаааа, слез да видиш къде е Виктория!

Мама мигом прелетяла петте етажа и като видяла ѝ се подкосили краката. Според нейният разказ, съм стърчала над короната на дървото и съм се държала за клончето, на което съм стъпила. Тълпата от любители на зелени череши мигом се разпръснала. Аз спокойно съм си добрала клончетата наоколо и съм си слязла с пълни джобове на панталончето с Фюри, помните ли ги тези панталончета? Тогава беше и първия запомнен бой в моя живот. От случката помня само шамара и как мама плачеше и ме прегръщаше и изумлението ми…

В никакъв случай това не беше последното ми катерене по дървета. Ясно – не винаги е здравословно добрата ми майка да знае всичко. Така да се каже, за първи път осъзнах ясно, че може и да не казваш всичко вкъщи.
Уроци…
Житейски уроци.

Зад къщата на попа беше детския дом за изоставени деца. Там бяха настанени дечица от пеленачета до тригодишни. Много често ходехме на оградата и им давахме от нашите играчки и ги гледахме как си играят и страшно страдахме. Представяхме си как, ако не слушаме ще ни оставят и нас там – все пак беше толкова близо и така удобно! Не слушаш, а? Айде за ръчичка, само да пресече мама двора.. Ужас! И поне половин час на ден, всеки от компанията слушаше. Докато забравехме.

Веднъж по улицата, покрай оградата на дома, мина една много стара и мръсна циганка. Едно детенце, очевидно циганче, току-що проходило, се залепи за ограда, взе да плаче и да протяга ръчички към нея. Тя се спря, хвана му ръчичките, каза му нещо на цигански, то се успокои, а тя си продължи по пътя. Докато се отдалечаваше, видяхме как си бърше очите със забрадката. Възпитателките стояха като гръмнати, а ние дълго след това фантазирахме за тази циганка какви ли не страшни истории. И до сега се чудя – какъв е бил този повик на кръвта, защото тя очевидно не му беше никаква на детето, просто си минаваше оттам.

Дворът е осеян със Спомени. Не знаете какво е това? О, сега ще ви кажа – Споменът е парче станиол, върху него най-красивата красота – цвете, парче от салфетка с рисунка, кичурче коса, метално копче, парче дантела – изобщо всичко красиво става. Дълбаеш дълбочка дупка, около педя широка, слагаш най-отдолу парче стъкло /каквото намериш, няма значение, може и счупено.. всъщност, най-често счупено/ отгоре слагаш станиола, предварително изгладен с нокът между две страници на книга, отгоре редиш красотите, пак стъкло и заравяш. От време на време си го отриваш, така, като малко екранче да стане, радваш му се и пак си го зариваш. Момчетата проявяваха страхотно стърание да ни търсят Спомените, за ги развалят и се смееха гръмогласно. Даже ни дебнеха. Ние, момичетата, отначало плачехме, ма после му фанахме цаката – издебвахме ги, когато са по един или двама и ги подгонвахме с крясъци, момчетата се плашат от крясъци, да ви кажа….. та до стогодишни. Не че спряха да ни отравят Спомените, ама вече го правеха тайно. Та в Двора сигурно все още има безброй такива
Спомени…

Виктория Тинтерова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *