Послепис

СПОМЕН ЗА СЪЛЗИ

От Калоян Захариев

„Снощи сънувах мама. Ръцете ѝ миришеха на мед.“

Това каза дядо ми в деня преди да умре и се разплака.
Прегърнах го през крехките рамене, върху които тежаха 95 години, и го притиснах към себе си. Зърнах баща ми, който стоеше до ъгъла на къщата и гледаше смутен как тъста му хлипа в прегръдките на малкия му син. Извади цигара от джоба си и тихо се отдалечи. Отиваше при майка ми, която копаеше двора – да поговори с нея, за да не види тя как баща ѝ плаче за собствената си майка, отишла си от този свят преди петдесет години.

— Всичко е наред, дядо – казах, а очите ми се пълнеха със сълзи, както за жената, която никога не бях виждал, така и за мъжа, когото бе отгледала.

Баба се казвала Мария и била корава жена. През Първата световна война или Европейската война, както все още ѝ казваше дядо, между 5-и и 7-и септември 1916 г. войските на генерал Зайончковски настъпили към новоосвободения Добрич. Дядо се сражавал при село Геленджик – днешната Победа. Срещу неговата част стояли шест руски и румънски пехотни дружини. В сраженията се включили и жителите на селото, които помагали с каквото могат – грижили се за ранените, носели вода и храна на войниците. Той получил куршум в корема.

— Някакво румънче, дето даже не знаеше как да държи пушката… – казваше дядо и сърдито мачкаше в пожълтелите от тютюна пръсти цигара от любимата си „Арда“. – Целеше се в мен, ма на, патроните ми бяха свършили.

Под дъжда от куршуми някакво момиче го издърпало обратно в окопа. Случаен изстрел откъснал дългата ѝ плитка и оставил резка на шията ѝ. Спасила живота му. Това момиче било бъдещата ми баба Мария. Дядо до сетния ѝ час целуваше избледнялата от годините драскотина на врата ѝ.
Дядо изтри сълзите си, подсмъркна и си пое дълбока глътка въздух.

— Калоянчо, мойто момче, ще можеш ли да ме изкъпеш? Не искам да моля майка ти, че е жена. Срамно е. Искам да съм чист за утре.

— Добре, дядо. Какво ще има утре?

Дядо ми се усмихна, а очите му блестяха от сълзите.

— Бог ще си каже, дядовото.

Сред аромата на люляк, в къщата на дядо се промъкваше и миризмата на нафталин. Двадесет години след смъртта на жена си дядо всяко лято слагаше люлякови букети в къщата. Били любимите на баба.
— Моето цвете си беше тя – казваше той, а в очите му гореше тъга.

Банята беше малка и тясна, късна пристройка към къщата. Имаше бойлер с дърва, но вместо да го паля, сложих бързовар. Водата стана за има-няма десет минути. Сложих в банята стол, съблякох дядо и му помогнах да седне. Сърцето ми се сви като видях голия старец. Беше тънък като клечка, ребрата му се четяха под покритата с петна кожа, а тъничките мускули едва-едва се очертаваха по костите. Старите рани по гърдите и корема му сивееха. Чудовищният белег на левия му крак се беше изсушил и свил.

— Извинявай, Калоянчо – прошепна дядо, свит на стола и скрил слабините си с ръце.

Насилих се да се усмихна.
— Дядо, къпал съм две деца и цял куп племенници. Свикнал съм.

Дядо се усмихна слабо, преви се още повече на стола и стоеше послушно, докато го къпех. Веднъж го питах за белезите на гърдите и крака. Още помня онова изражение на лицето му, когато споменът изплува. В очите му тогава заблестяха сълзи. След като Букурещ паднал на 6-и декември 1916, част от българските войски били прехвърлени на Солунския фронт. Там изкарал до 1918 г. сред кръв и смърт.

— Всичките ми набори измряха – говореше дядо с глух глас. – Гошо Койчев, Панайот Колев, Велко Попов, Иван Вълев, Петър… него го убиха три дни след като се сгоди. Само аз останах… само аз.
На 18-и септември 1918 г., седмица след двадесет и втория рожден ден на дядо, срещу 35 000 българи тръгват над 70 000 британци и гърци. Окопът на дядо се напълнил с мъртъвци – свои и чужди.
— Трябваше да изхвърляме телата навън, за да не газим върху тях. Имаше толкова много кръв, че земята се беше разкаляла.

На дядо му свършили патроните и той се хвърлил в щикова атака срещу британците. Убил трима. Простреляли го два пъти. Четвъртият хвърлил срещу него граната.
— Видях я едва когато я ритнах. Това ми спаси живота.
Свестил се в лазарета на отстъпващата българска армия. Спасил го един смазан от изтощение ветеринар. Лекарите тогава не стигали. След войната се наложило дядо да претърпи още една операция, за да извадят забравени шрапнели от гърдите му.

— Ба, малка работа. Нали съм жив – и тогава, под пъстрата сянка, сред аромата на зряло грозде, дядо се усмихна и изтри сълзите си.

След като се оправил достатъчно, за да ходи, се върнал в село Геленджик, както обещал на момичето, изгубило плитката си докато спасявало живота му. Оженили се за дни преди подписването на Ньойския договор. Пак заради нея двадесет години стискал зъби и търпял румънците, отнели същата Добруджа, за която той пролял кръвта си.

Приключихме с банята, помогнах на дядо да се избърше и облече. Когато му закопчах ризата, видях, че тя виси по него. Едва сега осъзнах колко е отслабнал през последните години. Онзи корав, белокос мъж, който ме вдигаше и подхвърляше, заливайки се от смях, го нямаше.

— Калоянчо, утре ще можеш ли да дойдеш пак при мене, да ме видиш.

— Разбира се, дядо, ще гостуваме на нашите още седмица и се връщаме в Толбухин, така че време дал бог.

— Бог дава всичко друго, но не и време, дядовото – усмихна се горчиво старецът.

Не отговорих. Оставих дядо на стола под асмата, чието грозде вече тъмнееше, и отидох да помогна на майка ми, която копаеше двора. Тогава той ме хвана за ръката:

— Нали няма да забравиш за утре, Калояне?

Не беше Калоянчо, нито „момчето ми“, нито „дядовото“. Само Калояне. Можех да преброя на пръсти колко пъти се е обръщал към мен по този начин.

— Щом съм казал, значи ще дойда.

— Ама недей да взимаш Надето и децата. Ела сам.

— Добре.

Не го попитах защо. Дядо ми не беше от хората, които ще ме разкарват за нищо. Потупах го успокоително по кокалестото рамо и отидох в градината. Майка ми тъкмо плевеше лехата, където щеше да сади домати. Помахах на бай Георги – съседа, който стоеше до ръждясалата телена ограда, клюмнала се на изгнилите дървени колове, и говореше с татко.

— Какво има? – попита майка ми, докато лазеше на четири крака.
Махнах с ръка и залазих до нея. Тя се опита да ме изгони, но я пресякох с едно „да, и после да се цупиш, че съм бил мързелив като татко“. Баща ми, улисан в разговора с бай Георги за работата на ТКЗС-то, даже не ме чу. Двамата заскубахме тревата. Вятърът духаше откъм кошарата на съседа и носеше миризма на овча тор и зеленина.
Жена ми се върна от разходката из Победа след час. Държеше в прегръдките си заспалата ни дъщеря, а синът ни стискаше ръката ѝ. Очите му бяха зачервени, но той упорито стискаше устни.

— Една гъска ни подгони – каза тя и се усмихна, но в очите ѝ блесна страх.

— Патката няма да ви изяде, Наде – подхвърли майка ми, събирайки на купчини наскубаната трева.

— Ама беше много голяма.

Досмеша ме. И мен като дете ме е гонила патка. Когато си малък, тези птици изглеждат наистина страшни. Съскат, разперват криле и протягат дълги шии и малките им жълти очички блестят с почти свръхестествена злоба. Този страх отдавна го няма, но жена ми е градско дете. Родена е и отраснала във Варна. Първите ѝ сблъсъци с мистериите на селския живот бяха именно тук, когато дойдохме в Победа да я запозная с дядо ми.

— Много си кльощавичка, момичето ми – каза тогава засменият старец и я пощипна по бузата със сухите си пръсти. –Как ще раждаш и кърмиш деца, а? Месце трябва за тая работа, не кокалчета.

Тогава ми стана смешно, защото Надя беше просто поредното момиче, което минаваше през живота ми като бърз влак. Излизахме от два месеца и се чудех дали ще издържим още толкова. Дори не разбрах кога се роди синът ни, а после и дъщеря ни. Както казваше дядо, „то кьоравото дебне зад ъгъла“.
Надя отиде да остави дъщеря ни в къщата, за да поспи, а пък хлапакът се запиля нанякъде.

— Внимавай с пчелите – извиках след него, но той вече беше изчезнал.

Приключихме с почистването на лехата и едва тогава татко се присъедини към нас с вилата, за да събере на една купчина тревата. Майка ми му се скара и го изгони. Той се нацупи и се скри под асмата, за да прави компания на дядо.
Двамата с майка ми отидохме да вземем лопатите, за да прекопаем оплевената леха. Спря ни гласът на дядо:

— Ела тука, Марчо, да се видим малко. Остави я тази градина.
„Марчо“, така той наричаше майка ми. Не Мария, не Миме, а Марчо. Тя се изми и поседна на масата под асмата. Дядо ми я погали по побелялата коса, пощипна я по бузата, която бръчките отдавна бяха целунали, и се усмихна:

— Да можеше майка ти да те види каква си ми пораснала.
Майка ми се усмихна и целуна баща си по бузата. Неволно си спомних една снимка от стария албум с напукана корица, който дядо държеше в гардероба. Той – висок, строен мъж в началото на четиридесетте, облечен в рубашка и панталон, чиито цветове се губеха в черно-бялата фотография, стиска в прегръдките си момиченце в бели пеленки. Детето гледа учудено света с големи черни очи, протегнало пухкави пръстчета към фотоапарата. Снимката е запечатала завинаги радостта и гордостта на дядо ми.

— Тя вижда, тате – казва мама и оправи твърдата протъркана яка на ризата му и закопча забравено копче.

Дядо само кимна. Баба почина преди двадесет години, когато бях твърде малък и спомените ми са бледи. Помня само тясно лице и вечна забрадка. Когато мисля за нея, винаги се сещам за бонбоните „лукчета“, но не знам защо.

— Ще ида да видя пчелите – каза майка ми и изгледа кисело баща ми.

Досмеша ме. В двора на дядо, зад къщата, сред малката гора люляци, засадени от него, имаше пчелен кошер. Стоеше там сякаш от векове. Още като момиче баба Мария бе купила пчелното семейство от свой съсед и сама се грижела за него. До смъртта ѝ дядо не посмял да се доближи до него. Оттогава кошерът стоеше в тази къща и всяка година ни даваше мед. Когато изгниеше, дядо сковаваше нов. Татко се ужасяваше от пчелите и не го доближаваше. Впрочем аз също. Затова мама се грижеше за кошера. Надя понякога ѝ помагаше.

Денят мина някак неусетно. Кошерът, после да се прекопае градината, да се направят вадите за доматите и гнездата за краставиците. Да се вдигнат клюмналите колове на оградата и да се сменят трите счупени. Сенките се разтегнаха, после светнаха крушките на стълба от другата страна на тясната уличка. Мама и Надя сготвиха и хапнахме. Остатъкът беше прибран в хладилника „Мраз“.
Докато се качвах в Москвича, дядо ме хвана за ръката.

— Нали не си забравил за утре, Калояне?

— Не съм, дядо.

Спазих си обещанието. На сутринта оставих Надя да дреме в леглото в дома ни в Генерал Тошево, качих се в колата и потеглих. До Победа са повече от 20 километра и за по-удобно минах през Института и Методиево. Къщата на дядо беше отключена, нормално, имайки предвид, че става в 5 сутринта. Този път обаче бе тихо.

— Дядо?

Отвърна ми тишина. Влязох в къщата. Още на прага разбрах, че нещо не е както трябва. Намерих дядо на леглото, което бе делил с жена си почти петдесет години. Облечен бе в сивия костюм, който никога досега не бях виждал извън гардероба. Лицето му беше бледо, спокойно. На празната възглавница до него стоеше клонче уханен люляк. На масата до леглото стояха две снимки. Едната бе затисната с тежък златен лев. От фотографията под монетата се усмихвах аз самият, с огромна чанта на гърба, а дядо стоеше до мен, сложил длан на рамото ми. На гърба на снимката, с едри неравни букви, бе написано „Първия учебен ден на Калоян“. На другата снимка бяха трима – двама вече големи младежи, а помежду им малко момиченце, стиснало ръцете им – мама и двамата ѝ братя. Чичо Васил, засменият дългокос юноша с кърпа на чавдарче около врата, е отдавна покойник. Под тяхната снимка имаше нещо, завито в парче плат. Разгърнах го и нанизът от златни османски меджидии блесна.
Дръпвам стола и сядам до леглото, в което лежеше дядо.

— Ох, дядо, защо… – успях само да кажа и буцата заседна в гърлото ми.

Обадих се на татко. Майка трябваше да го чуе от него, а не от мен по телефона.
Погребението бе бързо. Гробът, изровен предварително от служителите на народния съвет точно за такива случаи, погълна алчно ковчега. Пръстта затрополи по капака. Майка ми кротко плачеше, стиснала ръката на баща ми. До нея стоеше брат ѝ – чичо Атанас, подпрял се на бастун, а в очите му блестяха сълзи. Съселяните на дядо се простиха с него без тъга, а с онова странно разбиране и примирение, което изпитват възрастните хора, крачещи всеки ден със смъртта до себе си.

Върнахме се в къщата за помена. Вечерта всички се прибраха по домовете си. Татко заключи опустялата къщата на дядо и като никога досега взе ключа. Сложи верига на външната портичка. Когато катинарът изщрака, майка ми се разплака. Качихме се в колите и тъмната къща остана зад нас.
Няколко дни по-късно пак се върнахме.
Мама все пак искаше да засади градината. Татко не възрази и този път въртеше мотиката, без да каже и дума. Когато поседнахме под сянката на асмата, мама отиде да погледне кошера сред люляците. Когато се върна, за пръв път от смъртта на дядо тя ми се усмихна и ме погали.
Разплаках се.
Ръцете ѝ миришеха на мед.

От страницата на „Читалище Месемврия – 2015“

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *