Искра Веселинова

Сутрини, сутрини…

Публикувано

Доста време и много сутрини се търкалях вкъщи в болнични, заради трижди проклетия грип. Свикнах на лежерно съществуване, нещо като лек зимен сън на мечка. Ставах в десет, с прическа като от фризьорско прет-а-порте, изпивах си послушно таблетките и клеевата тинктура, витамините и хранителните добавки, закусвах кротко с попарка от сиренце и се заемах с домакински задачи, ама бавничко и полека.

Следобед се изморявах (наистина, този грип ти изпива силиците) и полягах да дремна пред телевизора с книжка в ръка. После идваше тиха вечер, лека храна, пак една шепа таблетки и сън без сънища.

Хубаво, ама болничните свършиха и днес за сефте трябва да съм на работа. Не горя от трудов ентусиазъм, ако ме разбирате, но няма как, трябва да се борим за насъщния. Та, измъкнах се от леглото с претъркаляне и пъшкане, сварих си кафе, направих си любимата попара и в този момент ми се обади едното отроче, че е в библиотеката и искам ли да ми вземе книга. Искам, разбира се. „Напиши ми – вика – СМС с името и автора и ми го прати“. Хубуу де, ще напиша.

Първо, след като току-що сме говорили по телефона, аз го изгубвам безвъзвратно. Ей сега ми беше в ръката. Обикалям, въртя се, да е в джоба, не е в джоба, още съм по гащи, вдигам капаци на тенджери, покривки и дори надниквам в хладилника и накрая го намирам в чекмеджето при чорапите. Явно имам нужда от много голяма глътка кафе.

Сърбам като муджихидин край лагерния огън. И почвам да пиша СМС-а. Обаче веднага забравям името на автора, което до този момент блестеше като изваяно със златни букви в празната ми глава. Е, Боже, как беше, бе? Нахлувам в покоите на татко.
– Татко, сещаш ли се…
– Добро утро! – подчертано, демек ноблес оближ.
– Да, да, добро утро, ама сещаш ли се за един физик, дето е написал книгата „Контакт“, скоро пак даваха филма, за едни извънземни и за една жена учен?
– Да не е Айнщайн?
– Как Айнщайн, бе, татко, какви ги измисляш?
– Защото каза „физик“. Много добре те чух.
– Чакай сега, всички физици ли се казват Айнщайн?
– Ами ти така каза.
– Не, не съм казала.
– Да, каза.

Започвам да се съмнявам в себе си, особено след телефона и чорапеното чекмедже. Татко ме гледа злорадо, защото успя да ме обърка. Пухтя.
– Карай, ще видя в интернет.

Компютърът зарежда със скоростта на охлюв по хълма, както биха казали Стругацки. Уффф, как беше, бе?
Синът ми звъни, обзет от справедлив гняв.
– Какво стана, ти да не пишеш роман?
– Ей сега, ей сега! И на Ерих фон Дени…
– Пиши!

А, ето го. Карл Сейгън, как можах да го забравя?! Старателно пиша СМС. „Вземи ми „Контакт“ от Карл Сейгън и нещо от Ерих фон Деникен, ако има“. И още по- старателно изтривам СМС-а, вместо да го пратя. Господи! Започвам наново.

Искра Веселинова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *