Искра Веселинова

С романтико-расизъм към просперитет!

Публикувано

Ако срещна човек, който прави реклами и/или семейни филми, немедлено ще си сложа ку-клукс-клановата качулка (една такава хубавичка, беличка, островърхичка), ще заредя карабината и ще му дам две минути преднина. Надявам се да го гоня по пресечен с кактуси терен, с туфи от отровни растения и с храсти, в които храносмилат гърмящи змии. А когато го настигна…ех…ще бъде хубаво и запомнящо се.

Защо ти, злоботийо, искаш да линчуваш невинни хора от гилдията на създателите на реклами и романтика? – ще попитате вие. Нека ви разкажа!

Докато Чочо си точи ноктите о крака ми, аз разсеяно си мисля за всички онези прекрасни реклами, в които котките са нежни, мъркащи глухарчета, пухкави и гальовни, без грам задна мисъл да ви изпохапят босите пръсти, докато се препъвате нощем по коридора към тоалетната, или да ви се метнат на гърба, докато вие пишете някоя дивотия във фейсбук.
Онези котки спят на гърдите на стопаните си, а те ги почесват ласкаво зад ушите и се чува само едно „мъррр- мърррр…“

Ето ви първата подла заблуда- идеята, че домашната котка е добродушен предмет, щедро и изобилно надарен от природата с мекота, козина, опашки, мустаци, чаровни лапички и раирани уши. Нито намек за евентуална коварна същност, за безгранично и опасно любопитство и тенденция за катерене върху гардероби и внезапно събаряне на кутии връз главата ви.

В семейните филми котките стигат и по-далеч. Там те имат кокетни кадифени панделки и звънчета на пухкавите гушки и на финала често във въпросните панделки са подпъхнати венчални халки. Но най-изумителното е, че котката в тези случаи послушно и напълно безпогрешно, удряйки в земята не един немско-породен овчарски възпитаник, отнася халките до олтара под благия поглед на тумбестото падре и натруфените гости. В реалността най-сигурният начин да накарате една котка да се отдалечи с бавна езда към изгряващото слънце и да си акомпанира на устна хармоничка, докато вие ѝ гледате гърба, е да ѝ кажете: „Ела!“

Но да оставим котките – тези прекрасни малки богове и да минем към ежедневието, в което на човек му се иска, след като е лежал като пън няколко дни и е изгарял от температура, да поеме малко дъх и да изкара един лежерен ден на възстановяване и почивка, в който да редува сърбането на гореща пилешка супа за рековалесценти, с кроткото и апатично гледане на приятни и незатормозавящи сериали по телевизията.

По рекламите всичко е показано много добре – красиво подредената маса, каната с натурален сок, препечените филийки, намазани с течен шоколад, щедрото утринно зарево през прозореца и усмихнатото и здраво семейство, даващо мъжествения си принос в унищожаването на закуската.
В семейните филми е още по-красиво, слънцето трепка по купата с разкошни плодове, в малката кокетна беседка в задния двор децата играят шах, в люлеещия се стол спи дядото, а майката и бащата се целуват нежно под току-що образувалата се дъга.

В реалността нещата са някак по-различни.

Някой ме събужда с думите: „Имам температура“ и веднага друг се обажда: „И аз!“ От всички краища на жилището се носят кашлици, охкане и кихавици. Термометърът подава молба за отпуска. Отхвърлям я категорично и го нося на следващия пациент. Термометърът заплашва да ме съди в Страсбург. В кварталната аптека ме възприемат вече като част от мебелировката, защото вися за десети път с поредната рецепта в ръка. След като изкупувам почти цялото движимо и недвижимо имущество на аптеката, се прибирам каталясала и започвам да давам лекарства, да лепя лепенки против температура, да наливам сокове, да нося дрехи за преобличане и някак да се мъча да изцедя още малко силици от тялото си.

Поглеждам навън. Нито намек за кокетни беседки и люлеещи се столове, още по-малко пък за дъга. Боклукчийска кола, мрачно небе и нещо средно между пикня и дъжд. Между другото пресмятам, че съм дала за лекарства половината си заплата и усещам, че слепоочията ми побеляват съвсем. Дотам се ошашавям, че дори не забелязвам симпатичния шоколад, купен в едни по-добри и здрави времена, а когато го откривам, го премествам механично, без да ми хрумне да го отворя. Ето за какво става въпрос!

Седя си, подсещам се, че имам и чинии за миене и пералня за пускане и май имаше още десетина-петнадесет неща за правене, и със злоба и яд си казвам, че рекламите и семейните филми са ни промили главите. Там всичко е много слънчево и прекрасно – в онзи измислен рекламен свят, а в нашия свят нещо не е баш тъй.

Раздрусвам портмонето си. Никакъв звук. Отварям го, незнайно защо. Започвам да чопля с нокът по плата, дано някоя монетка да се е залепила някъде. Нищо. Поглеждам библикотеката. Книгите не се виждат от кутии с лекарства- пробиотици, антибиотици, нурофени, парацетамоли, лепенки против температура, течни и обикновени аналгини и безброй стекове носни кърпи.

Чувствам се (и вероятно изглеждам) като кокошка, която след цял ден напъване, накрая е снесла не яйце, а пловдивската културна кула в целия ѝ блясък.

Надигам се с пъшкане и отварям шкафа. Тук някъде трябва да е… Един стар бял чаршаф, изтънял от пране, оставен за парцали. Взимам ножицата и оплезвам усърдно език. Ако клъцна тук и тук ще се получат чудесни процепи за очите. После ще зашия тук…качулката е готова. Трябва ми само рекламосъздател. Или режисьор на семейни филми. Нямам и карабина, но, както съм набрала, ще се справя и с голи ръце!

Искра Веселинова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *