Ше си праЙм кот си искам

Теленор ми е Кауфланд

Публикувано

Да си платиш една най-обикновена и тривиална месечна сметка в Теленор понякога е живо изпитание на нервите, тренировка на търпението и радост за кибиците влезли само да киризят скъпи телефони.

Влизам смирено като в храм и уж изкарал бесовете си, тъй като допреди минути съм диалогирал, така както умея, с един от възможно най-чуждата от всички чужди държави, който отказваше да ми повярва, че не говоря английски, при условие, че аз съвсем добронамерено и в негов интерес се опитвах да го убедя, как файда от мен няма да има, но той упорито настояваше да го упътя за Бургас. Пратих го към Добрич накрая с активната помощ на двете си ръце и единият крак, плюс малко познания по небългарски езици – лев ту лев, де гранде табеле – така ме научи един колега преди години, пък е и къде-къде по-лесно да го кача на магистрала „Хемус“, нежели да го накарам с жестове да прекоси целия град, първо за да намери Аспарухов мост и после пътя за Бургас.
Като видях как се въодушеви, че най-после някой взе присърце молбата му жарка, сигурно въобще нямаше и да забележи, че се отдалечава от морето в геометрична прогресия. В Добрич са услужливи хора – ще го напътят…сигурно към Силистра и оттам на ферибота за румънския Калъраш.

Както и да е.
Та значи, влизам аз в Глобул, дето и той не знае що стана Теленор, решил единствено да си платя сметката, без скандали, без разправии, без изобщо да имам желание да водя глупави разговори, просто едни пари да хвърля, ама не – наложи се да се държа като олигофрен обясняващ на друг олигофрен, че лъжицата се поставя в устата, не в задника.
Обикновено тук всички пращят от енергия и жизнерадостност, все едно са захранени с тежки химикали от невръстни пеленачета, но сега цари едно униние, едно минорно настроение, сякаш месечният таргет за продажба на айфони е обвързан с таргета на Кауфланд за преоценени еклери с „благородна плесен“. Никой не се засилва към мен на скок-подскок и не се хили като талибан забелязал празнуваща Нова година кьолнчанка.
Неволно притаявам дъх от неестествената тишина обзела това място, иначе бъкащо от щастливи работливи пчелички опитващи се да пробутат двугодишни договори на всеки навършил две години. Вялата и прекалено тъжна коледна песен звучаща от скритите тонколони подсилва усещането, че тук май са си сложили край на живота поне три от елените на дядо Коледа посредством неконтролируемо поглъщане на GSM батерии за рециклиране и сега всички се правят, че нищо не се е случило, а добрият старец на куцук-куцук въпреки това ще разнесе на слушкащите и папкащите нокии 3310 на цени като самолетния билет до Куала Лумпур…от Дамаск.

Стъпвайки като наплашена катерица се приближавам към едно от бюрцата, където младо момиче определено е задрямало оплаквайки смъртта на Блитцен, Пренсър, Денсър или както упорито ме поправя вградения редактор на телефона – Диспенсър.
Решавам да не нарушавам траура на девойката и рязко, но плъзгайки се като дим над водата завивам към друга, също така блъскаща на отказала се от и живота му майни служителка.
Проблем! Тая като че ли няма пулс. Ще се направя, че не съм забелязал, пък по-късно може да се върна с карамфил…
Обратно към отчаяната, но поне видимо дишаща госпойца.
Като казвам „добър ден“ тая се оживява дежурно, разтегля устни в някакво подобие на корпоративна усмивка и ме пита какво ще обичам.
За плащане на сметка съм, осведомявам я аз внимателно, за да не загуби живец от шока, че някой е влязъл в заведението и да се строполи на тъчскрийна пред себе си. Следват ЕГН-та, номера и сумата за плащане излиза.

– Трийсе и три и шейсе и пет. Да ги пусна ли трийсчетри?
– Не.
– Не ви разбрах!?

„Н“ и „Е“ – на това пък к’во му има за разбиране, дейба маа мо, дейба!

– Я пак – каква е точната сума?
– Ъъъъ, трийсет и три и шейсе и пет…
– И какво не ви харесва в тая сума? Нещо сатанинско ли има в сбора?
– …ъъъъ, мъъъ, бъъъ, не, господине, но по-лесно се смята, а и в следващата сметка ще ви бъдат приспаднати 35 стотинки.
– Значи, сметнахте рестото, ама ако трябва да връщате нанагорно ви идва, тъй ли да го разбирам?
– Не, господине. Но нямам и стотинки да ви върна.
– Ми, аз ше ви платя само със стотинки ве! На дамата, която влезе току-що също ще ѝ услужа със стотинки, после ше клекна на входа и ше раздавам стотинки на всички, които нямат. И освен това – що па един път не закръглим сумата надолу. Шейсе и пет стинки. Ко толкоз? На следващото плащане ш’си ги фанете, м?
– Ама, господине, вие не губите тези пари – те ще ви бъдат приспаднати от следващата фактура…
– Госпойце – вече не се сдържам, защото ми е писнало всеки месец да ми искат безлихвен заем – вие май не схващате!? Сумата е 33 и 65. Вие ми вземате 33 и 65 и никой на никого няма да има да взема и да дава един месец. Чисти сметки – добри отношения!

И изведнъж се намериха стотинки за реста на всички. И изведнъж оная другата оживя. И изведнъж музиката стана много динамична. И коледното чудо започна да се случва. И започнаха да ми предлагат оферти за смяна на телефони, факсове, ксерокси, машинки за мелене на кайма, потенциометри и всякаква остаряла техника. И аз се смях като пресипнал кон и цвилих като пиян дядо Коледа или пък точно обратното и въобщееее – веселко е, хобавко е и отсякъде се чува „гледайте си работата, помияри“!

Жингалбелс, оважаеми мобилни оператори! Бактисах от вас, ма и вий от мене!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *