Ше си праЙм кот си искам

Теленор става Цирк „Балкански“

Три неща мога да правя безкрайно – вода да гледам как тече, огън как гори и служител на Теленор как ме обслужва.
Влизам аз с бодра крачка в един от офисите им. На две от футуристичните гишета има клиенти – баба, която иска подробно да ѝ бъде обяснено какво е мегабайт и защо ѝ дават с хиляди повече от него спрямо пенсията ѝ и дядо в съседство, който пък иска полагащият му се роуминг да бъде прехвърлен на двамата му внука поравно, щото иначе не е справедливо и децата ся няма ги делим я – затова аз се ориентирам към третото, където момък с уши като на Дъмбо гледа глупавото в мен, без въобще да ме вижда и е зациклил генерално. Преди да се позиционирам като клиент с явното намерение да се подложа на обслужване, се спирам малко по-назад, ще рече там където обикновено чака втория, защото малко се стряскам от неадекватния помпон блещещ се фронтално в мен. Несигурно го питам:
„При вас мога ли да платя?“
Гаче ли го питах кравата колко мляко дава, ако я храниш с фураж и колко ако е само на паша. Тотална дезориентация!
„Ъъъъ…сметка някаква ли?“ – по-несигурен и от мен ми връща в отговор.
Не бе, брат – вересията на дядо ти в кръчмата на село искам да погася! Ем, сметка ше е, кво да е!?
„Мииии, заповядайте.“ – ми вика.
Да заповядам, ушати братко, ма като блъскаш на Кънчо-Къната от мойто село кога е ударил три ракии на гладно? Аз в такива моменти съм го заобикалял отдалеч, нежели да му се натреса челно.
Преценявам обстановката околовръст – бабата остро се интересува вече от гигабайти и с каква скорост може да ъплоудва през телефона, дядото в съседство пише завещание, в което оставя роуминга на големия, неизразходените минути към „Семейство и приятели“ на малкия внук, а снахата ще доизплаща лизинга явно.
Няма как – ще се наложи Клепоушко да ме работи.
„Давай – викам му – и Господ да ни е на помощ!“
Хептен го напрегнах.
„Номера ли ще ми кажете?“ – опитва се да влезе в час папуркото ушат.
Не, ве – щи го изиграя! Или ше търкаме билет от лотарията и по печелившите числа ше сглобим и  номера. Тоз е бахти рапона!
„Тракай там цифрите“ – почвам да вдигам обороти аз и диктувам заповедно.
Всяка цифричка по два пъти, братя и сестри!
Аз кажа „Седем“ – и той повтаря „Седем“. Аз кажа „Четири“ – и той „Четири“. И така до сто ще искаааааа….
Бе, къв е тоз олигофен, бе??
Накрая стана едно дълго число, щото капутчо освен к’вото му казвам блъскал на клавиатурата и казаното от него и накрая номера стана 774477666699.
„Ами той ного дълъг ви стана!“ – почти изплаква генийчето.
То угода няма бе! На едни – къс, на други – дълъг, пък всъщност сий тамън.
„Айди – рекох му – да та повтаргам, ама тоз път без да са превъзбуждаш, щот не мойм сколасаме до утре, а? Казвам една цифра, ти я въвеждаш без да си отваряш устата и ши вийш как и двамата ше свършим едновременно.“
И почвам пак да редя бавно от нулата нататък.
Тоя път стана.
„На чие име е сметката?“ – иска да се легитимирам момчето.
„Иван Иванов.“ – правя го аз.
„Иван кой?“ – отново изпада в безтегловност той.
„Иванов.“ – връщам го при гравитацията аз.
„Аааа, Иванов… – уж стъпва по земята той, но като балон натъпкан с хелий се опитва да отлепи отново и успява – …А първото име как е?“
Ако бяхме само двамата, щях да го ошамаря!
„Глей са, брат – Иван и веднага след това Иванов. Да бях потомък на арменка и грузинец и да се казвах Харутюн с фамилия Орджоникидзе как да е, ама то няма по-просто име от моето и ся венец да му вием два часа и да не можеш да сравниш това, което ти казвам с това, което ти пише на екрана – срамота ве, друже!“
Сейно му казах сложно съставно изречение плод на мисълта на Лютви Местан в съавторство с Ивайло Нойзи Цветков, така зяпна. Бабата разбра какво е терабайт, дядото раздели мобилното имущество и захвана нивите да разпределя между внуци и роднини, ушатото копеле не схвана как се казвам!
Наложи се още допълнителни методически указания да давам, докато разбера, колко шибани лева трябва да му дам, мамка му и мечка!
Ейййй, разглеле – изгря ми сумата за плащане!
Междувременно бабата мина на ускорен курс по програмиране и май си напрай приложение за Андроид, което да ѝ следи датата за даване на пенсиите.
И казва ми ушаткото колко трябва да дам и се почва онова със закръглянето и как няма дребни за връщане.
Да, ама от известно време аз си ходя с един джоб дребни монети кога ше си плащам телефона.
Праааас, една шепа секакви стотинки, включително две канадски и три румънски на тезгяха и айди моля та, да си отбереш к’вото те кефи.
Нямал ли съм по-едри ме пита.
ХА-ХА-ХА!, смея се аз като бясна катерица попаднала по случайност във фабрика за преработка на орехи. Имам едри бе, ма баш на тебе ли ше ги дам!
И пак – ХА-ХА-ХА!
Тоя съвсем се фрустрира. Отброи си там колкото му трябваха, изчаках да му светне, що аджеба седя и се дзверя срещу му, докът са сети фискалното бонче да ми даде и накрая го попитах по коя програма се лендзи тука – по тая за придобиване на квалификация от някое помощно училище ли или цирка си е тръгнал и са го забравили.
После минах още два пъти покрай офиса на Теленор обикаляйки да плащам други работи – Дъмбо още асимилираше последното…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *