Ше си праЙм кот си искам

Тоалетни неволи

Скромният ни селски имот може да съперничи по лудост, невъобразимост и шизофрения на замъка Бландингс, но има едно нещо, по което можем да се съревноваваме дори с Версай и кой да е от замъците на оная английска брантия, нейно кралско съсухрие Елизабета и това е броя тоалетни, които са разхвърляни из територията обитавана от нас.

Пет са тоалетните, които са на наше разположение…и пет бани – да не си помислите, че само пишкаме и акаме. Също и се къпем, но сега все пак, ще стане дума за онова място, където казват и царят ходел сам.

Преди години, преди да направим ремонта на къщата, който по мащабите си направо удряше в земята Саграда Фамилия в Барселона и подобно на нея и още и още продължава с разни притурки, разширения и доизкусуряванки, у нас имахме нещастието да разполагаме само с една тоалетна, респективно – една баня.
Не мога да ви опиша що за семейство Адамс бяхме в тези времена. Особено, когато и брат ми съжителстваше по-редовно с нас.

Ставаш сутрин (и мисля, че говоря от името на целокупният ни състав) и не да примижваш мързеливо няколко минути, да търкаш клепачи, да се протягаш като котка на чердже пред печката и да си представяш какъв хубав, прекрасен и стремителен ден те очаква, ами още със събуждането ги оцъкляш ония зъркели, погледът ти става почти стъклен и имаш само пет секунди да вземеш решение дали да се изстреляш към тоалетната и евентуално да си свършиш нуждите или направо да се гръмнеш и да оставиш телесните си течности да се разтекат и сами да си свършат работата в последствие.

Волю-неволю избираш първото. Ставаш и както си по гащи или по организъм тичаш към тоалетната като изоглавен…пред която вече се е образувала опашка.
Майка ми имаше изключително неприятния навик да става преди всички и после да се барикадира в санитарното помещение, където започваше да се реше, цапоти и маже с триста вида крем Нивеа до плюс безкрайност.

След като аз няколко пъти почти се нааках пред вратата, а баща ми едва не се напика, докато блъска и крещя „Туй до извора да стигнеш и жаден да умреш не е работаааааа!“, той, баща ми, реши да реализира още колкото тоалетни може според финансите и психическото си здраве. По проект бяха „Хиляда ще направя и на половината ключовете ще ги държа лично аз!!!“, но на финала сведе бройката само до още четири.
По онова време, на ремонта, ако не се навъртах по-често на село с намерението да укротявам порива му, щяха да са поне шеснайсе.

И така, вече всеки разполагаше с лично място, където да извършва своите естествени нужди, неествествените си, ако реши да обособи местенцето си по свой вкус и да стои там по цял ден и въобще – негова си работа.
Даже остана една резервна.

Сега вече какво се случва днес, даже преди малко.

Едната тоалетна е с разтекло се из оня ден казанче – временно неизползваема.
Втората – заета.
Третата – далече.
Четвъртата – и тя заета.
(ние тук явно сме както многото жени в един работен колектив – на всички им идва цикълът едновременно)
Няма как, налага се да използвам петата…тя е външна.

Ся, като казвам външна, моля не си представяйте кенефа на баба си от едно (или сегашно) време – кирпичена постройка с дъсчен под и нацапана по краищата дупка в пода.
Нашето външно кенефче е с теракотче, плочици фаянсови, клекалце, лятна баня с душче, бойлерче разбира се и едно предверийце с площ колкото самото клозетче.
Запътвам се аз към него (няма да кажа по какъв повод) с руло тоалетна хартия под мишничка (май казах) и с бодра крачка, че работата не чака…

Влизам, но забравям да затворя вратата на предверието, само я притварям и правя същото с другата, вътрешната, на самата тоалетна.
Сядам (добре де, вече е пределно ясно за какво съм влязъл) и…е, сещате се..

В един от няколкото сюблимни моменти…….(тук трябва да е напрегнато и някой барабан да свири туш)…….чувам силно подозрителен шум откъм предверието.
Утихва.
Следващ сюблимен момент…….отново шум. Още по-подозрителен!
Започвам да се напрягам…в смисъл още да се напрягам, щото и без това го правя това от известно време.
И изведнъж чувам някакво сумтене и вратата започва баааавно да се отваря.
Край! Това е плъх! Ей ся оцапах кълките и изтичах със смъкнати гащи навън, пищейки като момиченце…направо като малката Цвета Караянчева от кърджалийските села едно време, когато е получила поредната си двойка по география.

Значи, освен от техническо естество, очите ми се издуват като на анимационен герой и…през открехната врата се подава…муцуната на…Макондо!

От изпуснатото тутакси напрежение ми олеква моментално, но когато Макондо вижда изцъклената ми първоначално физиономия неговата също придобива формата на настъпена от валяк жаба.
Тъй като съм привършил криво-ляво със задачата си, а и вече ми мина уплахата, че съм приклещен на място колкото да се обърна на пети и да стена неистово, ако действително ме нападне плъх, разярено, мъжки така да се каже, изревавам на котарака да си вдига чукалата от тука, а не да седи и да ме зяпа как сер…си върша нуждите де.
То, горкото, така се стресна, че опитвайки се да направи рязък завой и да духне, като се разпльока на тоз теракот, ама като се разпльока…

За първи път виждам котка да направи толкова перфектен шпагат!
Както и котка за първи път видя човек, който докато сер…си върши нуждите де, да разглежда през телефона си яростната антируска и антиколедноелхова пропаганда на същество наречено Татяна Кристи…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *