Искра Веселинова

Традициите не са това, което бяха…

Публикувано

Имаше една реклама: „Традициите не са това, което бяха“. Та се замислих за традициите. За нормите, които някога приемахме безусловно, а сега започнаха да отмират. Почти не минава ден, в който да не се сетя за тази тема.

Помните ли нашите баби, как спазваха норми и обичаи? Бяха изградили една привидно странна ритуалност, която в нашите детски представи беше понякога сковаваща и досадна, но сега, когато съм далеч от себичната младост, започва много да ми липсва.

Нашите баби знаеха какъв е редът за всичко. В живота имаше отъпкан от много поколения път, по който се вървеше. Никой не смееше да кривне от него. Бабите бяха строги, скромно пребрадени, благоприлични – никога няма да ги чуеш да избухнат в смях, да се раздрусат в грозен кикот, да се развикат грубо. Те си слагаха юзди и на поведението, и на езиците. Прави ли са били, криви ли, не знам, но знам, че едно време си имаше правила и те се спазваха от всички – от овчаря с тежкия миризлив ямурлук, до професора с белите бакенбарди и седемнадесет издадени учебника, пет от които на френски.

Като влезеш някъде, ще поздравиш. Може да ти е криво нещо, може да си станал с дирника нагоре, но ще прекършиш лошото и ще поздравиш! Тъй ще усладиш и своя ден и чуждия.

Който си тръгва, пръв казва „Довиждане“. Другите му отговарят.

Като влезеха в обществена сграда, мъжете сваляха шапки. Може да носеха мазни работнически каскети и протрити пъдарски фуражки, може да имаха луксозни бомбета, но ги сваляха, в знак на уважение.

Жените, дори и най- бедните, изглеждаха прилично.
„Като какво ще да е туй чудо да изглеждаш прилично?“ – ще попитат момиченцата, които си снимат силиконите в обществените тоалетни и после ни ги показват, сякаш са съкровищата на Савската царица. Това ще рече, мили ми деца, да си чиста и спретната, а не да приличаш на никаквица, измъкната за косата от някой вертеп.

Хората умееха да се уважават. Ще ти каже някой нещо, без да те обижда, без да вика като глух, без да те наскърби. Дори и да е нещо неприятно, така ще ти го поднесе, че да не те засегне дълбоко и да не носиш тази обида като лош трън, забит в душата ти, да гнои с години. Много ни четяха приказката „Мечката и лошата дума“. Имало е защо. Тогава го наричахме „чувство за такт“ това умение да се усещаш навреме какво да казваш и как да го казваш. Сега то се счита за глупава отживелица, за смехотворна наивност, направо за простотия.

Някой те обидил, ти си премълчал, емват те веднага: „Бе ти що не го наръси? Аз ако бях, тъй щях да му кажа, иначе щях да му река…“ И отиде, та се не видя. Ако не воюваш с лакти, значи си изглупял ветрилник. Трябва да си нахъсан, ама в лош смисъл, да си хищен, да си зъл. Да нямаш скрупули. Победа с цената на всичко.

Бабите ни тачеха обичаите. Ако е речено, че на еди-кой-си ден се яде агнешка чорба, която и врата да бутнеш, вътре на такова мирише. На Великден първото яйце е червено, не розово с бели слончета – ваденки от китайския магазин, не с нарисувана кукла Барби, а именно червено, чисто като Христовата кръв. И с него се прави кръст на челото на всеки от домочадието. Толкоз.

Имало ден за прошка – всички си искат и си дават прошка. Може да ти вие душата от яд за нещо си, може да ти иде да заплюеш някого, но на този ден, щеш не щеш, ще се смириш, ще наведеш глава да целунеш ръката на по- стария, ще поискаш прошка и ти ще простиш. И ти олеква.

На трапезата се слага първо на най-възрастните. Беше невъзможно дори да му хрумне на някого, да посегне и да почне да яде, преди всички да са седнали и преди най-старият мъж да е гребнал от ястието. Такъв черпак ще получиш зад врата за подобна простъпка, че ще ти държи влага за една година напред.

По-старите заговаряха първи. Сега всеки глупчо плещи, каквото му скимне и когато му скимне. Ще изблъска човека на вратата, само и само да влезе пръв, като че ли пък вътре злато с ведро ще му отмерят.

Най мразя трясъка на вратата на асансьора точно под носа ми. Не че не ме е видял човекът, ама защо пък да ме изчака половин секунда? Ами ако в тази половин секунда го разсея и забрави великата теорема, която току-що му е хрумнала и затова търчи към дома си, горкият, бърза да си я запише и да промени хода на човешката история.

В магазини, аптеки, на обществени места масово се говори на „ти“. Кога, бе, бако, сме яли и пили с теб, кога сме работили заедно, че ми говориш на „ти“?

На трапезата се чуваха тихи забележки: „Не пресягай пред кака си“; „Дай първо на татко си“; „Не се смей, докато се храниш“ ; „Не прекъсвай майка си“… Тези забележки ни се правеха в първите седем. После, никой нямаше нужда да му се напомня как трябва да се държи.

Как е редно, как е прилично. И не ми е приказката за това: „Какво ще кажат хората“, макар че и това го имаше и то в повече, отколкото е нужно. Приказката ми е за възпитанието, но най-вече – за мярката. Хората си знаеха мярката. Знаеха докъде е допустимо да стигнат и от къде нататък вече не може да се пристъпва. Традициите пък държаха не само семействата, а и целите родове сплотени. Е, случваше се тук-там да има хър-мър, делби на келяви ниви са скарвали не едно и две семейства, но пак намираха начин да се сдобрят. А сега бабата и дядото се търкалят по диваните вкъщи, гледат турски сериали и не познават „вносните“ си внучета, сега май е модерно тъй да ги наричат.

Младите пък са толкова увлечени в гоненето на трижди проклетите пари, че за нищо друго нямат сърце и желание. За нищо, само за пари. И какво да си купят. Па дай пак да сменим ламината, пък ти видя ли какви нови гардероби си купили еди-кои-си и беж в магазина – ако имат повечко пари, си купят нещо свястно, ако нямат – домъкнат някой дървен конструктор от „Икеа“, два дни сглобяват, три дена псуват и накрая изкривят някой уродлив гардероб, увиснал на една страна като Наклонената кула в Пиза.

Дойде лято – ех, море Бяло, ех, море гръцко. Дойде зима – Банско ни е Аспен. А някъде в пазвите на суровата Рила или меката и кротка Стара планина, се гуши изоставената дядова къща. Циганите са я опоскали като марокански скакалци и пирон в стената не са оставили, да има човек къде да си закачи дрехата. Подивели кучета и котки, изкорубен стародавен път, счупен прозорец с раздрана диря от зелено перденце, снимка на непознати сродници, изпотъпкана от вандалски крадливи нозе на пода. И никой не е щастлив. Уж е щастлив, а пък не е . Хубаво му е, чисто му е, и ламинатът му нов, ама на, пак нещо не му достига. И целият му живот минава в този недоимък, който не иде отвън, а отвътре. Все не му стига- я храната, я обзавеждането, я любовниците му малко.

Баба Злата беше кротка и много сладкодумна жена. Живееше тежък живот с проклет като дявола мъж, но беше мила, добра и ведра, сякаш всичкото имане на света беше у нея. И то беше, ама не в къщата и в двора ѝ, ами в душата ѝ. Като дойдеше у дома, за мен наставаше празник. И прабаба ми, и баба ми, я обичаха много и я посрещаха царски. Вкусни гозби и сладка лакърдия. И нито за миг не спираха да работят. Говорят си, а ръцете им летят. Дали ще предат, дали ще разточват юфки, дали ще сноват на стана (ах, че майсторица беше баба Злата в тъкането), но не спираха да вършат нещо полезно.

Гледах ги трите баби с черните вдовишки забрадки и ми ставаше малко страшничко – приличаха ми на трите орисници, имаше нещо съдбовно и неотменимо като присъда във вида им. А после тихичко се засмиваха, лицата им грейваха, баба Злата разказваше нещо, а беше дарена от Бога да лее думите и с тях да вае образи като голям ваятел, слушах я с голяма наслада и все я гледах в устата, сякаш мед на тежки златни капки се отронваше при всяка дума.

Сега мятаме салфетки и припяваме на Азис…

Чета си написаното и си мисля, че сякаш го е писал човек на сто години, че и повече, като старозаветните патриарси, като дълголетната еврейка Сара, като самия свят. Понякога се чувствам много стара. И ми е мъчно за тези, които идват след нас – вкопчени във външното, в илюзорното, в преходното. А празнотата тича след тях като черна сянка. Ще я прогонят ли някога?

Искра Веселинова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *