Искра Веселинова

Трябва да е чист българин…бай Марко от Сливен

Тази сутрин, още като тръгвах за работа и си казах: „Днес кой знае какви щуротии ще се случат и кой ще повлече крак в аптеката“. И разбира се, познах.

Понеже цъфнах по-рано, застанах отвън, запалих цигара, засърбах блажено второто кафе за деня и зачаках управителката да дойде и да почваме. Блаженството ми продължи пет секунди и тридесет и девет стотни. Толкова време мина, преди да се появи бай Марко.

Бай Марко е от онези индивиди, които ходят по широкия свят, тъй както лази охлювът и също като него оставят след себе си неприятна слузеста диря. Буквално в един и същ момент можете да го видите да мрънзосва при нас в аптеката; да си купува домати на пазара и да се кара с продавачката, че го е измамила в кантара; и да го забележите да бистри политиката на пейка в някой квартал на майната си. При все, че е с два бастуна и трудно подвижен, което е тъжно, разбира се, този човек сякаш умее да се телепортира.

Бай Марко ме фиксира веднага и се залепи за мен като дъвка за дънки, като прясна боя за нова пола, като хвърлен през терасата презерватив за абитуриентска прическа. От усмивката му ме полазиха мравки, а от погледа му на свадлив пор кафето ми започна да докарва на блатна вода. Погледнах го. Прясно обръснат, порязан на две-три места, с войнствен кастет и с двата бастуна. И ухае на руски одеколон, намерен край Берлин през 1945-та.

Да го пита човек къде е тръгнал рано-рано, по росата. Обаче човекът свеж и бодър като годеник и ми се усмихва с онази негова усмивка, която ми се иска да изтрия с един силен удар. Понеже усмивката е злобна.

– Таман си викам – замяца той -защо аптеката не е отворена още и мислех да подавам оплакване до началниците и видях,че днеска сте от девет.
– От девет сме – потвърдих мрачно.
– Хи-хи-хи-хи – тънко, мише цвърчене – пък то сега девет без двайсет.
– Без двайсет е – пак се съгласих.

На бай Марко тия не му минават. Той се захвана здраво и разгърна разговора като древноегипетски чиновник, който разгръща папируса, зачита се в йероглифите и възкликва: „А-ха! Надзирателите пак са злоупотребили със строителен материал от пирамидата!Ще ги науча аз!“

– Карат като бесни – махна неопределено бай Марко към напълно пустата в този момент улица.
– Мхм – отговорих още по-неопределено аз.
– За миналата година съм записал хилядо и четиристотин коли.
– К’ви коли? – хванах се на въдицата.
– Аааа, ще ти кажа – зарадва се бай Марко, докато ме загребваше със серкмето.
– Тия хилядо и четиристотин коли съм ги записал, защото са все коли, дето шофьорите слизаха и искаха да ме бият.

Тук направих стратегическа грешка, но то беше по-силно от мен – така се разсмях, че няколко сънени птици паднаха като покосени от клоните, едно улично куче се озадачи и ме изгледа неодобрително, а момчето на близката бензиностанция излезе да види кой се хили като идиот. Представих си живо колко хора (разбира се, едва ли са чак толкоз, макар че бай Марко е човек от голям мащаб), са излизали извън кожата си и какво дебелоочие и нахалство са били необходими, за да накарат сума ти шофьори да посегнат на инвалидизиран старец.

Бай Марко ме погледна с порския си поглед – вероятно тъй лукавее порът, преди да изпие мозъка на кокошката.

– Ти се смейш, ама аз и в общината занесох списъка.
– Браво – казах кротко, за да го умилостивя – много хубаво си направил.

Значи, порът се оказва и доносник. Нито за миг не се усъмних, че воден от подлата си същност, наистина го е направил.

– Ама ти отговори ли ми?! Толкоз и те.
Тук ме засърбя да го посъветвам да се оплаче от общинарите и да иде направо в министерския съвет. Но като нищо ще го направи и кой знае колко неприятности ще създаде на хората, докато се опитват да го убедят, че не те са негодници,а той е идиот. Отказах се с неохота. Щеше да е забавно.

За мое щастие, автобусът, който спира наблизо, дойде и бай Марко отпътува към незнайната си дестинация. Погледнах си часовника. Не повярвах на очите си. Бяха минали едва пет минути. Имах чувството, че сме събеседвали поне пет часа. Тегав човек! И наистина повлече крак, та едва дочакахме да издрапаме работния ден.

Искра Веселинова

А тук, разказът на Чудомир – „Критик“.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *