Искра Веселинова

Туризъм, ама както си трябва!

Гледам какво хубаво време е навън и живо си представям как отивам нейде сред природата.
Аз не съм поклонник на класическия нашенски туризъм. Не обичам да съм част от шумна група веселяци, които с бодра туристическа стъпка, сред плоски шеги и закачки катерят планините, дорде намерят някоя хубава, закътана полянка и заразпъват шатри като че ли някой султан е тръгнал да завзема Крим от татарите.

Па скари, па барбекюта, па риба на керемида, па салати, па ракии, които се изстудяват в близкия малък водопад и превръщат хубавата гледка в гротеска. Па солопиви и невъзпитани деца, които се удрят с пръчки по главите, докато някое се разпищи, па дебелодупести майки, които режат дини и кълцат марули, па селфита по бермуди… Колко ни е хубаво, колко ни е гот!

Или пък група туристи, които не мирясват, докато не изкачат дванайсет петхилядника и не забият знаме най-отгоре и пак селфита с ухилени брадясали физиономии. С такива да те е страх да тръгнеш – през целия път ще те ръчкат, сякаш катериш за норматив, ще ти правят забележки, че си тръгнал зле екипиран и ще си говорят на неразпознаваем техен език за туристически принадлежности, за които не си и чувал, а пък, щом ги чуеш, веднага ти се приисква да ги забравиш.

Аз съм туристът-заплес. Мога да тръгна нанякъде и да забравя накъде съм тръгнала, заплесната в някоя хубава гледка. Искам просто да си седна край някое поточе и да го слушам как весело припява, а гората шушне тихо и приспивно, чува се тропот на кълвач, горе, по високото, клоните се огъват от напорите на вятъра, а долу е тихичко и спокойно. Полянката е тъмнозелена, като в приказка. Мирише на смола и на влажна шума. Блаженство! Рай!

Или пък, това ми е по-любимото – някое безкрайно поле. Докъдето поглед стига са се ширнали златни ниви. Сред тях тук-там стърчат дървета и предлагат прохладна сянка. Насекомите цвърчат с цяло гърло. Житата се вълнуват, полюляват се, върховете на налетите класове са тежки и с цвят на огрян от слънцето мед. Няма жива душа наоколо. Сякаш времето не е спряло, ами устремно лети назад и очакваш ей сега на тънката като сребърна нишка пътека пред теб, да изникне римски войник или хубава атинянка да развее ефирния си пеплос, а в ръката ѝ да налива семе сладък грозд. И вятърът се засилва, житата вече полягат доземи, времето препуска назад и все по-назад и се връщаш там, където още няма никакви хора и чуваш тръбните гласове на невиждани животни, огромни като хвърчила пеперуди прелитат разноцветно над теб и водни кончета, облечени в златно и зелено, кацат край близката река и са толкова големи, че можеш да яхнеш някое от тях и да полетиш.

Мога да прекарам часове в съзерцание на някоя гледка, която докосва струнка в душата ми.

Искра Веселинова

Още за пишман туристите – тук. ;)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *