Искра Веселинова

Умора

Публикувано

– Изморена съм.
Казвам това предупредително, за да спра всякакви възможни идиотски претенции от страна на мъжа ми.
– Ти все си изморена. – отвръща ми.

Замислям се. Не над думите му, а с какво да го цапна. Нямам нищо под ръка, затова се задоволявам да го фиксирам злобно известно време. Предвид това, че е с гръб към мен, от фиксирането няма голяма полза, освен, че ми се замъглява дясното око.

– Имам нужда от очила – въздъхвам.
– И това сме го слушали сто пъти! – Господи, сарказъм ли долових?
Нали не си позволява да е саркастичен в мое присъствие? Аз, която съм създала сарказма във всичките му форми и проявления, да бъда жертва на личното си творение? Дясното ми око се замъглява съвсем, предполагам, че от злоба.

Навън градът се кани да посрещне вечерта. Продължава да лъха зной. Тротоарите сякаш излъчват горещина, а асфалтът между тях ще потече всеки момент. В градинката пред съседния блок разговарят група циганки. С току-що измити и сресани дълги, съвсем мокри коси, с леопардови клинове до коляното и с блузи с огнедишащи дракони на гърбовете. Край тях тичат дъщеричките им, огледални копия на майките си, само че без могъщите им кравешки задници, а кльощави и малко непохватни като прохождащи жребчета.

Гълъбите се прибират по съседните тераси. На нашата не кацат, Чочо ги чака с отворени обятия. Лястовиците летят като опиянени в луд и красив танц от остри криле и радостно цвърчене. После отлитат нанякъде и настъпва такава тишина, че се чува някакъв телевизор от отсрещния блок.

Никакви коли, никакви пешеходци. Благословено привечерно безвремие. Отнякъде ухае на баница и аз гузно се замислям, че скоро не съм свещенодействала с корите, маслото, сиренето и яйцата. Не ми се занимава, наистина. Имам нужда от почивка. Имам нужда от борова гора; от хладни просеки между стволовете на дърветата; от тайнствен полумрак и малки кичести полянки; от протяжния вик на пастирче и монотонната песен на дядо му, който лежи на сянка и наблюдава кравите с едно око.

От тесни пътеки между заоблени хълмове; от селянки с тухлени лица и широки гърбове като на товарни добичета; от ягоди, надничащи под широки листа; от бодлив малинак, отрупан с плодчета; от величествени залези и скитащи котки; от килнати на една страна хамбари и златна светлина зад къдрави перденца; от космическа нощна тишина, в която просто можеш да чуеш как комета пори пространството; от блясъка на звезди; от бледото сияние на мъглявини и галактики. Имам нужда да върна усещането си, че съм част от света и той е част от мен.

– Имам нужда от почивка – повтарям безнадеждно.
– Знаеш ли, и аз! – мъжът ми продължава да е саркастичен – Пека се в колата на 40 градуса цял ден, всеки ден. Изморен съм от взиране, от това да съм постоянно нащрек, защото всякакви идиоти имат книжки и вилнеят по пътищата. Имам нужда от почивка. Някой ден ще те заведа в Мармарис.
– Защо пък в Мармарис? Аз не искам в Мармарис – вярна на себе си докрай.
– Има си хас ти да искаш! Къде искаш да идеш тогава, че да те заведа?

И аз, загърбила сарказма му, започвам да му разказвам за боровата гора… Увличам се, рисувам сенките с ръце, чертая стволовете на дърветата, усещам тежката, сладка миризма на смола, която сълзи по напуканата кора, чувам катериците, които подскачат в клоните, долавям далечното ръмжене на гневни гръмотевици и мирисът на озон и дъжд нахлува в ноздрите ми.

Мъжът ми похърква тихичко, облегнал глава на ръката си като момченце. Сънят е изтрил белезите на времето от лицето му и го е направил чисто и спокойно. Невинно. Спирам телевизора и извеждам Чочо под звездите. И двамата се взираме с копнеж нагоре.

Искра Веселинова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *