Искра Веселинова

Усещане за събота

Публикувано

Усещането, че е събота и не съм дежурна на работа е толкова прекрасно, че преглъщам дори рязкото и внезапно събуждане от синовни гласове, които се наричат със скверни имена заради някаква глупост. Минават като катъри покрай ложето ми, но аз стискам очи и спя.

Някой е решил, от стоте контакта в апартамента ни, да си включи зарядното точно над главата ми и го изключва с хъс и ряз. Татко си припича филийки и е отворил всички възможни врати, за да ароматизира хубавичко стаите. В мига, в който свършва, прилежно затваря навсякъде. Отварям си едното око и се оглеждам. Чака ме много, ама много домакинска работа, пазаруване, пране, обаче и една много хубава книга. Заради нея съм готова да действам светкавично, само и само по-бързо да я гушна и да потъна в думите. Това е хубав стимул. И си спомням детските години.

Хубавите летни следобеди, когато другите спят на хладина, а аз съм си взела книга, чета, слънцето се прокрадва през щорите и оцветява страниците в най-топлото златно, навън е много тихо и лястовичките се стрелкат като внезапни куршуми. Малката библиотечка в селската ни къщица. И хубавата, голяма и поддържана библиотека в селското читалище. Книгите на Сименон и Артър Конан Дойл. Педантичният и толкова „френски“ Мегре и почти налудничавият гениален Холмс.

Огнището под саята и купчината златисти катми в късния следобед. Мажех сача със сланинка, усърдно печах и книгата пак беше на коленете ми. А после обличах стария шлифер на татко, захапвах невидима лула и тръгвах край Сена (вадата за поливане) или пък вървях по нечия следа с огромна невидима лупа, а из тесните лондонски улици трополяха карети и тичаха луничави вестникарчета.

А вечер под лампата се потапях в „Островът на съкровищата“. Тази книга за мен имаше особен чар. Може би защото беше много старо издание, от онези, в които още има „ъ“ след съгласна в края на думата, а в думите има „ят“-„ѣ“. Страхувах се ужасно от Джон Силвър. И много се ядосвах на прекалено джентълменските обноски на „добрите“.

На тавана шумоляха мишки. Сливата кимаше от нощния вятър и клоните ѝ се протягаха като остри нокти към безопасния пристан на прозореца. После мушвах книгата под възглавницата си и известно време гледах навън, вслушвах се в нощните звуци и душата ми беше пълна със светлина, а малката ни, жълта като пате къщица, плуваше под огромния и прекрасен купол на звездите.

Искра Веселинова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *