Яяя......

У Северозапада…баце!

Публикувано

Недалеч от Враца. Автобуса София – Видин, на последната седалка.

Иначе тъкмо преди 4 часа съм кацнал в София с полет от Киев.
Пред терминала – такси. Логото – като на “такси за едно евро”, ама е нещо друго. Приближавам с усмивка (да го предразположа), а отвътре мургав български гражданин ме поглежда въпросително с повдигане на вежди.

– До автогарата за колко време се стига горе-долу? – питам аз.
– Каде дваесе минути отговаря младежът.
– Мхммм, а колко ше излезе? -застраховам се.
– Каде трийспет лева.
– Аха… А метрото за колко време стига? – продължавам с въпросите.
– Час време.

Почвам да се оглеждам, осъзнавайки, че с метро няма да стане, а ми трябва нормално такси. В този момент се сещам, че такситата са от другата страна на летището – вдясно като излезеш от изхода и преминеш барикадата от чичковци с кожени чехли и диагонални чантички (далаверки), които предлагат “евтин” транспорт и “изгодна” валутна обмяна.

Отивам при първото такси (както е по правило) и през отворения прозорец казвам на отново мургавия шофьор, че съм за автогарата. С подканващо движение на главата той ми дава знак да се кача. Отварям плъзгащата се врата без прозорец и понечвам да си хвърля раницата на задната седалка.
Обаче тая кола май е падала на дъното на язовир, извадена е и са я оставили да изсъхне.

– Аммм… аз май ше хвана некое от задните таксита.
– Не може, аз съм наред -отвръща таксиджията.
– Ма то много мръсно – викам аз.
– Бе там едни деца се возиха и… -обяснява се човекът.

К’во да правя, сядам. Гледам вътре, седалки, врати и пластмасата по тях, тавана… всичко толкова мръсно, все едно добитък е возен. Викам си на акъла – „Чича ми, тия деца сигурно си ги карал до Австралия… Бая време ще да са прекарали в тая кола…“

По едно време гледам, че до средата на “Цариградско”, докато си слушам музика и гледам през джама, апаратът е навъртял 15 лева и напрягам зеници да мерна как отчита машинката, без да показвам любопитство. До момента, в който виждам, че отвреме навреме най-последните цифрички цъкат като хилядни от секундата, а стотинките като стотни. Навеждам се напред и показно се заглеждам в апарата, който се успокоява.

Стигам 20 минути преди автобуса, купувам си билет и отивам да пишкам. 50 стотинки. Аз имам 5 лв,, а машината приема само монети до 1. Обръщам се към стоящия зад мен трети мургав българин.

– Имате ли да ми развалите пет лева?

Подава ми един и с усмивка казва да пускам за двамата, той черпи. До сега не ме бяха черпили пикане, стана ми кеф. Малък жест, но в точния момент!

Пред автобуса 40 килограмово момче ми иска някакви стотинки за билет, че от два дни е на гарата. Дадох му 10 лева след като приятелски си поговорихме и отговори на въпросите ми искрено. На хероин е и има огромното желание да се лекува от тая чума. След пет дни заминава за комуна в Испания, но преди това трябва да се прибере до Шумен. Мой приятел се отърва от това зло именно чрез комуна в Испания.
Дали ще си удържи обещанието и няма да ползва парите за хероин е съмнителен въпрос, но дори и така да направи – only God can judge him.

Та на последната седалка в автобуса, малко след Враца, докато силната музика в ушите ми ме откъсва от реалността и си мисля, че Враца ми харесва доста по-малко от Припят (където вчера прекарах целия ден), седящият през три седалки четвърти мургав българин се приближава към мен и ми подава знак да сваля слушалките си. Свалям ги, а той ми подава телефона си.
– Абе… слизам оня ден от камиона в движение и ми пада телефона. Колегата не спре и директно през него. Направо го смаза. Извади картата и я тури на тоа телефон и съга ни фейсбука, ни нищо, а щерката е нема – обясни ми накратко драмата си. – Я ми го тури фейсбука и онова другото.

– Кое другото – усмихвам му се аз, държейки телефон HAWEI или нещо подобно.

– Де бе, онова другото, нали са Фейсбука и едно друго…

– Инстаграм? – учудено го питам.

– Абе де бе, къде говориш по него и се гледате по камерата.

– Вайбър, Скайп, Уатсап…?

– Абе, тури фейсбука, я щи дадем там ква информация ти требва. Име , егене… я имам фирма за строителни материали у Арчар срещу магазина на Гошо.

Гледах, гледах телефона, търсих откъде да сваля приложението, човека искаше нов Фейсбук да му направя, но не успях.
Викам му:

– Кажи на щерка си да ти възстанови твоя фейсбук, че новия ще ти е празен, без приятели и снимки. Щом тя ти го е правила сигурно е използвала нейната електронна поща. Ти такова нещо имаш ли? Имейл, електронна поща…? Знаеш ли си имейл адреса, щом имаш фирма би трябвало да имаш – разпитвам го аз.

– Епа Арчар, улица Тодорка, 10-та къща.

– Не, не това – избива ме на смях и отчаяние.

– Епа има една поща у село -продължава да ми помага с информация човекът.
– Дай да и звъннем, па я питай там кво сакаш, она е у Испания.

За съжаление не успях да разреша драмата и да прекъсна Фейсбук абстиненцията на този мой сънародник, който ще трябва да страда още известно време. А може би, това е неговия шанс да пребори зависимостта и да заживее фейсбук фрий!

Реших вместо да се прибера с такси да се разходя до нас през квартала. Видин е ни жив, ни умрял. Добре, че е жега, че е зелено и че това е моят дом. Иначе, ако не бях оттук, да съм се завъртял, па да съм си тръгнал.
Общо-взето забавно прибиране. Първите пет души, с които имах вербален контакт на българска територия бяха четирима цигани и един наркозависим. Поне циганите бяха работещи и чисти хора. Което все пак ми дава надежда, че бъдещето на страната е светло. Макар цвета на нацията – преобладаващо тъмен.

Филип Захариев

А иначе, истории от това чудесно момче Филип, освен в профила му във Фейсбук, може да прочетете ТУК, ТУК, ТУК, ТУК, дори и ТУК…а – и ТУК…охо – и ТУК! Ох, пък ТУК… 😉😍

Има и книга, ей! Ето я – „Да осъзнаеш колко си малък

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *