Виктория Тинтерова

Цветното Леке и Големата Лоена Буца

Цветното Леке от племето гологъзи, обитаващо калните земи на запад от Големият вигвам, се събуди рано-рано.

Протегна се и излази връз телата на семейството си до отвора на вигвама. Подаде глава навън и се огледа. Селото още спеше. Цветното Леке излезе, пръдна и се запъти към близката горичка, да свърши една естествена нужда. После се върна, отряза си едно парче сушено еленско и задъвка замислено.

Загледан в далечината, където сивееше една голяма гора, той се размечта:
– Еех, каква хубава, голяма гора, как искам да е моя…. А и не може да се живее повече така – помисли си – натъпкани в тая малка палатка. Трябва да измисля нещо….

По едно време от съседния вигвам се подаде и главата на Големата Лоена Буца. И той се протегна, уригна се на снощното печено, пръдна и се запъти към горичката. И той си взе от сушеното еленско, като се върна и седна срещу Цветното Леке. Задъвкаха мълчаливо. Гледаха се замислено изпод вежди известно време. Сякаш се дебнеха.

– Да нападнем ония и да им вземем всичко, а? – промърмори Голямата Лоена Буца.

– Добре, ама кои? – попита след пет минути размисъл Цветното Леке.

– Ми се тая, които първи видим. Може всички наоколо да нападнем и да вземем всичко от всички… – размечта се Буцата.

– Добре, ама аз искам поне 6 вигвама за мен, и оная голямата гора, иначе не тръгвам! – понечи да се пазари Лекето.

– Абе, убуо, бе Леке. Много си лаком! Ама ти ще организираш племето, че мене ме мързи и отивам да си намажа една филия с мас и пак да си легна. Хау! След два дни да сте се въоръжили, да сте се окъпали, нарисували с цветовете на войната и да сте строени около огъня, на който да се пече диво праси… и тръгваме! Хау, казах! – нареди Голямата Лоена Буца, щото беше по-як и се шмугна в палатката, като подритваше едно шише с огнена вода. Под едната мишница грабна една мома, а под другата – буца мас.

Цветното Леке се поогледа, почеса се, фърли остатъка от сушеното еленско на едно бездомно куче и тръгна из селото да организира племето.
След година Цветното Леке вече имаше къща на най-високото дърво в далечната гора, та да може да наблюдава отвисоко кой кога ходи по нужда.

„Всеки индианец от племето гологъзи е длъжен за една малка нужда да плаща по едно пиле, а за една голяма – бут от диво прасе.“
Така пишело на дървена табела в началото на гората.

Препаската на Лекето беше нова, даже имаше един вигвам, пълен с нови препаски и няколко кила шарени пера.
А Голямата Лоена Буца се изгуби по далечни земи, където огнената вода и момите бяха много по-хубави.
От време на време се връщале, събираше племето около огъня и крещеле:
– Пачанга но, травай си! – беше го чул от едни тъмни индианци и много му хареса.
Както и:
– Арбайтен, арбайтен…. шнел, шнел… и догодина ще ви дам да ми помиришете печеното прасе и всички ще бъдем парле ву франсе!!

Виктория Тинтерова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *