Яяя......

Цензура – моя любов!

Едно време, когато комунизмът си отиваше (защото се беше изплашил, че Васко Кръпката ще изпее песен за него и реши да изчезне рязко) комсомолът правеше финални усилия да изглежда cool и реши да заложи на набиращите сила ъндърграунд банди, организирайки рок фестивал в бившето лятно кино „Мир” в София.
Всичко вървеше повече от чудесно, докато на сцената не излязоха младежите от група „Кале” и запяха песента си „Чичо”.

„Дали капачката запушва всичко
виното как е сухо, щом тече
кажи ми що е авангарда,

а ЦЕНЗУРАТА МОЖЕ ЛИ ДА СЕ ЯДЕ“

Това запяха Воев, Гюров и компания, а властта се усети, че е пуснала твърде силно духа от бутилката и моментално дръпна шалтера на озвучаването, оставяйки групата без звук (и без глас), доказвайки, че да, цензурата може би не е петзвездно ястие от гурме ресторант, но служи за прехрана на доста хора. В случая дори на цял един отдел на въздесъщата ДС (6 отдел).

А после – после знаете всичко – нежна революция, туй-онуй и комунизмът „си отива, спете спокойно деца”. И днес живеем в демокрация, членове сме на НАТО и ЕС, чакаме в чакални някакви за еврозоната. И ако бяхме нормална държава в нормален свят, тук моята статия трябваше да свърши, аз да напиша „Отивам до седемте рилски езера да играя хоро”, да пия един традиционен български таратор, да засуча мустак и да побягна в свински тръст (телесните ми дадености го позволяват с доста висока доза реалистичност) към близкия автобус в посока – Рила планина. Ама де тоя късмет…

Иначе днес у нас цензура няма! Ако не вярвате, питайте ръководството на една телевизия, което подкрепи една своя водеща, задаваща множество неудобни въпроси, като създаде специално за нея ново светско предаване. Е, предаването вече почти години го няма, водещата – също. Но все пак това не е цензура, защото телевизията е частна и може би не се е съобразила с политическия натиск на определени хора, а само и единствено с пазарния принцип.

Но кои сме ние, че да тълкуваме това. Кои сме ние, че да се чудим защо никоя българска телевизия не каза дори две думи за скандала с раздаваните финансирания на културни проекти по време на европредседателството, където сред финансираните стени от тухли и работилници за мартеници имаше участници, които не знаеха, че участват. Не, ние отдавна не се чудим, защото сме спокойни – цензура у нас няма.

Цензура няма дори когато ни се струва, че я има. Например, когато Комисията за защита от дискриминация (КЗД) пуска становища за това какво може и какво не трябва да има в българските учебници, ние не се съмнявахме, че това е цензура. Нищо, че през 2012 КЗД спусна окръжно, в което твърдеше, че не било много ОК да се изучава баладата „Смъртта и детето” от клетите Йозеф Шуберт и Йохан Волфганг фон Гьоте, защото „образът на смъртта плашел учениците”. В препоръките към учебника бе изтъкнато, че е далеч по–добре учениците, вместо да си губят времето с тоя Шуберт, да се запознаят с песни от различните съседни нам етноси (кючек, кафански песни, дзифтадели, туй-онуй). Не, това не е цензура, нито факта, че в същия фундаментален документ, наречен „Стереотипи и предразсъдъци в учебниците и учебните помагала за учители от предучилищно и основно образование“, в рамките на проект „Равенството – път към прогрес”, се обясняваше, че революционерите ни били „нарушители” по силата на тогава действащото законодателство. Става дума за епохата на така нареченото „турско робство” или „османско присъствие” или както там е правилно да се нарича. Препоръчваше се да не се учи „Къде си, вярна ти любов народна”, защото тая песен е зла, лоша и ни учи на омраза. Не, това не е цензура, а призив към всеобща любов.
Каквито вече облича всичко, което се опитва да вкара словото в определени рамки и да го кастрира, лишавайки ни от цялото му великолепие и богатство.

Днес цензурата не съществува.Тя няма нищо общо с факта, че „Репортери без граница” са ни поставили в дъното на таблицата по свобода на словото – някъде след Нигерия и Бутан. Освен това съм ходил в село Бутан, врачанско и там свобода на словото имаше, защото пихме по две ракии и после такива ги говорихме, че не е за пред хората…

Но по – интересното се случва не в институциите, а извън тях. Там, в зоната за напълно свободно изразяване, в социалните мрежи, регулации почти няма. Като казвам „почти” имам предвид, че можете да говорите, каквото си искате, но вероятността да постнете във FB репродукция на Делакроа и ботовете на чичо ви Зукърбърг да я свалят, защото има гола женска гръд е силно възможна.

Венци Мицов

От сайта https://www.manager.bg

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *