Яяя......

Чаша кафе с дъх на златна есен

И отново – с първата чаша кафе съм под дюлята, която вече е обрана, плодът ѝ превърнат в чиста проба сладост, затворена в малки бурканчета чакащи студените снежни утрини, когато капачката на някое от тях ще изпука глухо, след което съдържанието му ще бъде добавено върху топли мекици…които ние тук всъщност наричаме питки.

Близо до ритуалното ми място за пиене на кафе е орехът. Млада издънка на едно старо дърво засадено още от дядо ми, баща му на баща ми, когото не помня.
Застлано е с орехи, очаквайки да бъдат събрани, за да участват по-нататък в зимните закуски към питките с дюлево сладко.

Ранно утро е, гласовете на птиците са по-скоро тихи, а „думите“ им оскъдни.
Няколко съвсем подранили пеперуди, още сковани от сутрешния хлад правят някаква тяхна си физарядка и немощно прескачат от една върху друга полуизгнили дюли останали неприбрани под дървото и бавно превръщащи се в тор.

Все още има зеленина, но вече силно разредена от жълтите или пожълтяващите корони на дърветата. Уж е някакво унило, но не точно. Затова може би наричат есента златна.

Слънцето набира сили и присъствието му започва да се усеща. Нито топли, нито дори гали, както е характерно за есенното слънце. По-скоро парва леко лицето, между два хладни повея на вятъра.

Преглъщам последните две глътки кафе и започвам да пълня кофичката с орехи. Някъде високо над главата ми се чуват накъсани крясъци. Поглеждам – закъсняло ято жерави.

Помня, мисля преди година беше, пак така минаха над нас, може пък да са същите.
Тогава ги посочих на баща ми, той ги поглеждна и тъжно каза:
„Едно време, старите хора ги наричаха „лелеци“. Винаги съм казвал на жеравите жерави. Наскоро започнах да им викам лелеци. Ти не ги наричай така още – има много време…“

Погледнах пак към небето, а ятото вече се беше отдалечило към хоризонта – виждах го като множество точици.
Страшно ми се прииска да съм с тях, да отлетя нанякъде, където никой не ме познава, поне за няколко дни.
Седях смешно приклекнал в треволяка под ореха, сякаш готвещ се да се изстрелям към висините и да настигна отпътуващите птици.
Можете ли да си представите…разплаках се..

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *