Яяя......

Червило

Публикувано

Тя седеше на последната седалка на автобуса, приведена напред, вперила поглед в пода, държейки над главата си разпънат, черен чадър.

Качваше се от първата и почти винаги слизаше на последната спирка. Рядко другаде. Хората почти не я забелязваха. Бяха свикнали с присъствието ѝ и не се впечатляваха особено от странницата на селото. Тя бе висока, красива жена, с дълбоки, тъмно кафяви очи, къдрава черна коса и плътни устни. Погледът и бе празен и умислен.

Бе напуснала Париж преди няколко години, за да заживее в малкия Сенлис. В малка къщичка с двор, осеян с цветя и кайсиеви дръвчета.

Този ден бе дошла в Париж, за да остави кошница с кайсии и домашен ябълков щрудел пред вратата на г-жа Качет. Спря се пред триото улични музиканти запленена от красотата и тъгата, бликащи от гласа на мистериозната певица, която сякаш пееше за последно. Беше на тиха малка уличка с павета и малки ресторантчета, с железни стари маси върху тротоарите.

Бяхме на едно и също място, по едно и също време, привлечени от една и съща мелодия. Познах красивата странница от автобуса, с който всяка сутрин пътувах до ресторантчето в Сенлис в продължение на месец. Последният човек, който очаквах да срещна в Париж, бе тя. Погледите ни се бяха засичали и преди. Бегло, за части от секундата.

Веднъж, в един дъждовен летен ден, дори ми се усмихна леко. Съвсем лека, срамежлива усмивка, която бе по-скоро “добро утро“, без думи. Просто жест на добро възпитание към човек, който срещаш всяка сутрин. Имаше сутрини, в които дори не повдигаше поглед. Имаше и сутрини, в които гледаше в мен, но не ме виждаше.

Повдигнах поглед и видях, че ме гледа. В едната си ръка държеше прибрания черен чадър, а в другата, прилепена към гърдите си, стискаше хартиена торба, от която стърчаха две франзели. Притесних се. Не знаех как да реагирам. Пък и бях пушил. Всичко ми се струваше като на филм. Не ми се общуваше с никого, най-малко със странницата с тъжен поглед от автобуса.

Приближи се и седна до мен. Усетих, как пулса ми се ускорява, а дъхът ми се забавя. Не ме попита нищо. Нито как се казвам, нито откъде съм. Нито какво правех в Париж, или в селското автобусче на Сенслис. Извади едната франзела от торбата си, разчупи я на две и ми подаде по-голямата половина. Чупеше малки парченца от своята и с два пръста, внимателно ги поставяше в устата си, сякаш да не размаже червилото си. Каквото всъщност липсваше върху устните ѝ. Липсваше и днес и всеки друг ден.

Музиката до нас продължаваше да звучи с цялата си красота, но вече я чувах някак си на заден план. Все още не си бяхме казали и дума. Надявах се, така и да си остане. Отхапвах големи хапки от прясно изпечената франзела и гледах червените ѝ сандали. Краката ѝ бяха нежни и гладки.

Когато приключи със своята половина от франзелата, избърса ръцете си една в друга, след това ги отърка в колене си, погледна ме и с красив френски акцент ме попита: „Аз красива ли съм?“
Отговорих ѝ: „Красива си. Но странна. И леко ме плашиш.“

– Заради червилото е – отвърна тя с примирен, отчаян и виновен тон. – Всичко е заради червилото.

А аз просто си мълчах. Не я попитах какво има предвид. Тя сама ми разказа. Разказа ми за живота си, за г-жа Качет, за съдбата, за любовта, за музиката, за стотните от секундата.

Казваше се Адриана. Адриана, някога била щастлива. Била усмихната и лъчезарна. Очите и сияели, а общуването с хората не било мъчение. Живеела в центъра на Париж. В мезонет на последния етаж с изглед към Айфеловата кула, от отсрещната страна на залязващото слънце. Не би могла да бъде по-щастлива.

Адриана била първа цигулка на парижката филхармония. Един ден, Луиз, синът на г-жа Качет, седял на първи ред в залата и по време на цялото представление не отделил поглед от Адриана. Когато представлението свършило, Луиз изхвърчал от залата, купил огромен букет червени рози и я зачакал да излезе. Влюбила се в него на мига. Той вече се бил влюбил в нея няколко мига по-рано.

Все още се чудя… какъв ли щеше да бъде днес живота на Адриана, ако в онзи ден Луиз не бе получил като подарък билета за концерта ѝ? Ако пътищата им никога не се бяха пресекли..? Ако не бяха взели дъщеричката си Индила на онази сватба? Ако бяха тръгнали минута по-рано или минута по-късно. Ако се бе гримирила у дома? Ако не си бе изпуснала проклетото червило? Ако се бе навела да го вземе вместо Луиз…

Филип Захариев

Поръчка на първата книга на Филип Захариев:
„ДА ОСЪЗНАЕШ КОЛКО СИ МАЛЪК
Невероятните пътешествия на един готвач“
може да направите ТУК!

Аз убедено ви ги препоръчвам, най-настоятелно, горещо – и Филип и неговата книга!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *