Виктория Тинтерова

Човешките грехове и прошката

Публикувано

Срещу апартамента ни на Скобелев, живееха Евичка и синът ѝ Ивашката. Заради Ивашката изядох в ранните си години няколко наказания и два големи шамара. Едното наказание беше, защото на около 3 и малко години на тъжния и обвинителен въпрос на баба ми, когато ме прибра от Двора:

– Ох, какво да ги правя тия кални обувки, бе Виктория?!

Отговорих:
– Ами заври си ги на баба си в г.за.

Сигурно съм била убедена, че това е един важен и сериозен отговор, понеже го бях научила от Ивашката, а той беше 5 години по-голям от мен, следователно огромен и безспорен авторитет. Вечерта мама ме наказа, а когато дошла да ме освободи, ме сварила на прозореца да повтарям „гъз, гъз, гъз“ в пространството. Да си го изкажа и да ми мине…

Шамарите пък изядох, защото докато пишехме ченгелчета с мама, а оттатък гости я чакаха да играят карти, пък аз бърках непрекъснато, казах:

– Мамооооооо, пък Ивашката е голямо лайно.

Мама беше скъсала и сменила вече няколко листа от тетрадките, защото искаше да съм най-доброто дете във всичко, а мен ме вълнуваха светски теми и ме шамароса съвсем справедливо. Според нея, де….. След години, когато ѝ припомнях тая случка, тя пускаше по някоя сълза, което ме изпълваше с чувство за постигната космическа справедливост и честичко използвах най-различни поводи, за да издевателствам над нея….

Евичка, майката на Ивашката, беше много колоритна личност. Дребничка, с черна, рядка коса до средата на гърба, винаги тупирана и с много лак, ама много лак. Можеше да се познае, че Евичка е изляза по миризмата по стълбите поне половин час след нея… Отпред имаше малко бретонче, а над него кичур тупирана коса нагоре. Винаги беше с яркочервено червило. Обличаше се с тиролски рокли, които така ме бяха вдъхновили, че мрънках, докато мама не ми уши същата. С бяла блузка с буфан ръкав, сукманче и бяла престилчица. Възхитителна просто прелест. Веднага отидох да се похваля на Евичка. Тя винаги много ми се радваше, винаги се смееше и говореше с тъничко, детско гласче. Беше учителка по пиано. Татко много ѝ се подиграваше добродушно, защото задаваше с най-невинен тон адски глупави въпроси, на които дори и аз знаех отговорите.

Всички обичахме Евичка… Мъжът ѝ, бащата на Ивашката, беше моряк. Капитан на кораб. Идваше си рядко и тогава у тях ставаше много весело. Идваха им гости, чичо Евгени свиреше на акордеон, накрая се напиваше. Бе моряк. Там живееше и сестрата на чичо Евгени, леля Лили с дъщеря си. Всяко семейство си имаше стая, а холът им беше общ. В кухнята живееше баща им, царски генерал. Вече не му помня името. Беше много възрастен, не само за моите детски представи. Когато им ходехме на гости, /особено аз, голяма съм била досада/ никога не влизахме в кухнята. Виждах генералът да минава по коридора като някакъв призрак. Веднъж мама случайно видяла кухнята отворена и се ужасила… Издебнала у Евичка да няма никой, звъннала на генерала и го прикоткала да я покани е кухнята. Било мръсно, запуснато, на кушетката нямало чаршафи, а генералът ядял нещо гадно, сготвено от него самия. Оттогава, докато генералът си отиде, мама му носеше храна, чистеше му, сложи му чаршафи. С Евичка и леля Лили никога не говориха за това. Те знаеха, че мама ходи, когато ги няма и мама знаеше, че те знаят….

Какво беше направил този човек, че семейството му толкова пък да не го обича, така и не разбрах.
Това беше един дълъг разказ по-скоро за човешките грехове и прошката, която никога може да не получиш….
И някак за генералите….

Виктория Тинтерова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *