Ше си праЙм кот си искам

ЧРД от Кауфланд

Публикувано

Днес се ориентирах по-рано за село, та баща ми използва намалението и сътвори един дебилно дълъг списък с покупки, който разбира се аз трябваше да осъществя пункт по пункт, поради което посетих моята си Мека на шопинга, ще рече – Кауфланд.

Освен, че през последния месец, в който не съм стъпвал там и цените са прескочили поредната психологическа граница, този път тая, дето е точно преди „Я си ебете майката ве, помияри!“ и малко се скарах на една пикла, която сякаш беше на живот и смърт да ми навре в устата клечка за зъби с набодено на нея парче от поредната „това е удивителна нова наденица, моля нека ви втъкна в гърлото част от нея“ и аз се изплъзнах с такъв финт от тази маркетингова стратегия, та на девойчето чак ѝ се приплака (добре де – това последното, щото действително я нарекох „пикла“), друго нищо особено не се случи…поне докато застанах пред щанда за торти, рула и пастички преди изхода…

Тъй като баща ми беше непреклонен по „точка 127“ гласяща – „Осем еклера на всяка цена, иначе ще заключа бирата!“, изпаднах в невъзможност да не изпълня тази заръка и се наредих да чакам ред зад…еми, този пред мен естествено!
А той – О, той:
Млад, напет и нагизден като на сгоден циганин брат му. И именно – нечий брат на някой циганин. Чист – в смисъла на „натурален“ – циганин!

Чехли – наследство от пра-пра баба му и носени от цялата фамилия преди той да ги получи.
Фанелка – част дарение от Червения кръст и вероятно някогашна собственост на Искра Фидосова.
Гащите му имаха ламе, капси и блещукащи камъчета, които биха захранили два селски панаира.

Иначе си поръчва торта за рожден ден. В един момент, до циркаджийските му гащи забелязвам малко мургаво момиченце, което си играе с телефона на тате и на равни интервали повтаря – „Толтата тлябва да е с локля, толтата тлябва да е с локля, толтата тлябва да е с локля…“

Бащата забучва пръст в каталога с „толти“ и оставя мазен отпечатък върху гланцираната снимка на „толта с плинц с луса коса“, после поглежда малката и я пита – „Таа стаа ли, ма?“, детето казва – „Да“ без въобще да отклони поглед от телефона и продължава с мантрата си за „толта с локля“.

Тук мехура ми започва да дава позивни, които са в пряка връзка със смеха, който заплашва да се излее мощно от стиснатата ми с върховни усилия уста.

Продавачката е на същото дередже. Обаче не щеш ли, предлага ми да ме обслужела, щото тука явно щели да се забавят още малко.
Казвам ѝ:
– О, не мога да прередя клиента, моля ви се, аз ще си изчакам, спокойно.

Ма как въобще може да си представи, че ще си взема еклерчетата и ще си тръгна изтървавайки такова шоу!?

После пита мургавия:
– Какво да сложим като надпис върху тортата?

а той отговаря:
– Кото си искате, нямам желание.

Ма леш, бе! Ша омра!!! Ей тука, пред сичките тия сладкиши, ша са смъкна на земята от смях и ша пукна като стой, та гледай!
Лелята забучила поглед в тетрадката, тресе се в режим „вибрация“ и вика – „Добре, ше напишем ЧРД. А какво име да сложим след него?“

Тук малката се включва внезапно и изкрещява „Шукриееее“ така, че сигурен съм я чуват чак при рибата във вътрешността на Кауфланда.
Баща ѝ я побутва „нежно“ с коляното си, от което тя сменя местоположението си рязко с два метра вляво, а той я срязва – „Как Шукрие, ма!?“, след което се обръща към тортената леля и авторитетно ѝ казва – „Пиши Василка“.

Тук не издържах! Отпуснах си смеха, сложих ръка на рамото му и почти през сълзи му се обрекох с думите – „Севиорум, батенце и ЧРД в аванс на Василка, Шукрие и сичките там!“

Джамал, или Фикрет, или Али Реза, или както там се казва, блесна с усмивка с точно два златни зъба и един от алумин срещу ми, каза носово – „Хъхъ“ и продължи да разглежда каталога, ей тъй – за убиване на времето.

Баща миииии – дванайсе еклера ти зех! Четри от мене подарък! Ако не беше ме пратил за тях какъв сеир щях да изтърва, братчето ми…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *