Днес се ориентирах по-рано за село, та баща ми използва намалението и сътвори един дебилно дълъг списък с покупки, който разбира се аз трябваше да осъществя пункт по пункт, поради което посетих моята си Мека на шопинга, ще рече – Кауфланд.

Освен, че през последния месец, в който не съм стъпвал там и цените са прескочили поредната психологическа граница, този път тая, дето е точно преди „Я си ебете майката ве, помияри!“ и малко се скарах на една пикла, която сякаш беше на живот и смърт да ми навре в устата клечка за зъби с набодено на нея парче от поредната „това е удивителна нова наденица, моля нека ви втъкна в гърлото част от нея“ и аз се изплъзнах с такъв финт от тази маркетингова стратегия, та на девойчето чак ѝ се приплака (добре де – това последното, щото действително я нарекох „пикла“), друго нищо особено не се случи…поне докато застанах пред щанда за торти, рула и пастички преди изхода…

Тъй като баща ми беше непреклонен по „точка 127“ гласяща – „Осем еклера на всяка цена, иначе ще заключа бирата!“, изпаднах в невъзможност да не изпълня тази заръка и се наредих да чакам ред зад…еми, този пред мен естествено!
А той – О, той:
Млад, напет и нагизден като на сгоден циганин брат му. И именно – нечий брат на някой циганин. Чист – в смисъла на „натурален“ – циганин!

Чехли – наследство от пра-пра баба му и носени от цялата фамилия преди той да ги получи.
Фанелка – част дарение от Червения кръст и вероятно някогашна собственост на Искра Фидосова.
Гащите му имаха ламе, капси и блещукащи камъчета, които биха захранили два селски панаира.

Иначе си поръчва торта за рожден ден. В един момент, до циркаджийските му гащи забелязвам малко мургаво момиченце, което си играе с телефона на тате и на равни интервали повтаря – „Толтата тлябва да е с локля, толтата тлябва да е с локля, толтата тлябва да е с локля…“

Бащата забучва пръст в каталога с „толти“ и оставя мазен отпечатък върху гланцираната снимка на „толта с плинц с луса коса“, после поглежда малката и я пита – „Таа стаа ли, ма?“, детето казва – „Да“ без въобще да отклони поглед от телефона и продължава с мантрата си за „толта с локля“.

Тук мехура ми започва да дава позивни, които са в пряка връзка със смеха, който заплашва да се излее мощно от стиснатата ми с върховни усилия уста.

Продавачката е на същото дередже. Обаче не щеш ли, предлага ми да ме обслужела, щото тука явно щели да се забавят още малко.
Казвам ѝ:
– О, не мога да прередя клиента, моля ви се, аз ще си изчакам, спокойно.

Ма как въобще може да си представи, че ще си взема еклерчетата и ще си тръгна изтървавайки такова шоу!?

После пита мургавия:
– Какво да сложим като надпис върху тортата?

а той отговаря:
– Кото си искате, нямам желание.

Ма леш, бе! Ша омра!!! Ей тука, пред сичките тия сладкиши, ша са смъкна на земята от смях и ша пукна като стой, та гледай!
Лелята забучила поглед в тетрадката, тресе се в режим „вибрация“ и вика – „Добре, ше напишем ЧРД. А какво име да сложим след него?“

Тук малката се включва внезапно и изкрещява „Шукриееее“ така, че сигурен съм я чуват чак при рибата във вътрешността на Кауфланда.
Баща ѝ я побутва „нежно“ с коляното си, от което тя сменя местоположението си рязко с два метра вляво, а той я срязва – „Как Шукрие, ма!?“, след което се обръща към тортената леля и авторитетно ѝ казва – „Пиши Василка“.

Тук не издържах! Отпуснах си смеха, сложих ръка на рамото му и почти през сълзи му се обрекох с думите – „Севиорум, батенце и ЧРД в аванс на Василка, Шукрие и сичките там!“

Джамал, или Фикрет, или Али Реза, или както там се казва, блесна с усмивка с точно два златни зъба и един от алумин срещу ми, каза носово – „Хъхъ“ и продължи да разглежда каталога, ей тъй – за убиване на времето.

Баща миииии – дванайсе еклера ти зех! Четри от мене подарък! Ако не беше ме пратил за тях какъв сеир щях да изтърва, братчето ми…