Искра Веселинова

Чушката люта пак люта и ти си, Искре ле, кът нея

Публикувано

Винаги съм се чудела как е възможно на такава малка площ, каквото е нашето жилище, да се съберат толкова много вещи, деветдесет и девет цяло и девет процента от които – никому ненужни.

Като започнете с отварянето на гардероба и намерите вътре една синя тениска с влюбени котки, която си купих в пристъп на умопомрачение и защото подлата продавачка постоянно ми повтаряше: „Много се търсят“.

И сега – ето ви нещо наистина уникално. Когато ме е хващала деменцията съм си купувала много глупости. Обаче винаги съм имала утехата, че не съм единственият идиот, който е дал пари за поредната тъпотия; все ще срещна и някой друг, докаросан като мен, па ако ще и да е само кварталната бабичка, дето храни уличния мяукащ и лаещ добитък с манджи от торбичка и като върви си припява „мръннн-мръннн“. Но с тази тениска направо бръкнах в окото на кита – никога не я видях на нечий друг гръб, освен на моя; никога не видях други влюбени котки с деформирани от напиращия отдолу бюст муцуни. Представяте ли си? Бутиково малоумие, ако позволите да се изразя така.

Имам и няколко чифта спортни чорапи, мъжки, които не си знаят годините и датират от времето, в което синовете ми тичаха по улиците с обелени колене и вечер се биеха като кечисти.

Имам шалове, които не нося. Имам шапки, пак от децата, когато главите им са били колкото юмрука ми. Е, пазя ги. Защо ли?
„Ами ако – мисля си – на татко му потрябва по-дебеличка шапка, щом застудее и си тръгне за село?“ И ги кътам в чекмеджето, макар че, ако татко си сложи такава шапка, тя ще стои на върха на главата му като еврейска шапчица на равин, а ушите му ще мръзнат като на разкулачен селянин, крачещ след талигата към Сибир.

Има обаче и далеч по-интересни неща и тях вече ги пази баща ми, а той е друга класа просто, некст левъл. Той например съхранява още от 1978-ма странни, никому непонятни апаратури и пособия за фотография, ама такава отживелица, че аз го карам да ги дарим (или продадем, охаа, парички) на някой музей на фотографията. Те се търкалят от далечните праисторически времена, когато татко се затваряше в килера на тъмно да проявява снимки и се провикваше: „Никой да не влиза!“, а аз – все неразбрала, отварях вратата и питах: „Защо?“ и светлината победоносно нахлуваше с мен.

А в прословутия шкаф на терасата намерих един мой стар ботуш. Другият е напуснал семейната обител тихо и скромно, без никой да го види и чуе. Тръгвам аз да изпроводя и втория ботуш с тържествени почести до кофите за смет.

– Не! – виква татко и се втурва насреща ми, бетер Матросов, готов с голи гърди да защитава ботуша.
– К’во не? – питам, докато тъпча ботуша в торбата. Мамицата ти и токче, какво се запъваш сега, ей на, скъса торбата.
– Ти много лесно хвърляш – заканително казва татко.
– Ми, какво да го правя? – отварям нова торба.
– Щото не си ходила боса, затова.
– Не думай! – ехиднича злостно – Как ме виждаш да крача по снега с един ботуш? Мястото на кварталния идиот да не се е овакантило?
– Не, защото не знаеш какво е немотия.
– Дано да не узная, нали така? – и ботушът бива положен с топовни салюти където му е мястото.

В хладилника пък намирам малка чинийка, а в нея дръжчица от люта чушка. И я хвърлям, много ясно.
Вечерта, когато глутницата се нахвърля на яденето и по някаква злощастна случайност сърбаме супа, а ние обичаме лютичко, татко внезапно се запътва щастлив към кухнята, но след малко се връща попарен, като влюбен ученик, който е видял как мечтата му се натиска на пейката с най-гадния дангалак на квартала.

– Къде ми е лютата чушка?
– Коя люта чушка? – много ме бива да се правя на идиот, отвътре ми идва.
– Червената ми люта чушка. Беше в хладилника, бях си я оставил в чинийка.
Гласът на татко потреперва. Моето око не трепва.

– Нямам представа за какво говориш – невинна като Бамби.
– Аз те видях как я хвърли – това е подлото същество, с което се бракосъчетах преди милион години. Ще го убия, то е ясно, но не сега. Нека се мъчи още няколко години. Клюкар такъв!

– Ти пък умираш да доносничиш – захапвам го със стръв – ако беше по времето на соца, цяла нощ щеше да седиш оплезен от усърдие и да пишеш донесения.
– Не знам какъв съм, ама те видях, че хвърли на дядо чушката. – Мъжът ми наистина може да бъде убийствено праволинеен. Хване ли една тема, не я пуска, докато не го откопчиш със сатър.
– Много важно! Голяма работа! Слагайте траур и да почваме да ревем за скапаната чушка- извисявам глас. Но какъв глас! Мецосопрано! – И ако искате да знаете, вие, дървени глави такива, това дори не беше чушка, а на чушката скапаната дръжка. И дръжките на чушките ли ще пестим?

Вражеските редици започват да се огъват. Противникът още стреля наистина, но стрелбата му става рядка и хаотична и той предпочита да потъне страхливо в окопите. Аз щурмувам на нож!

– Големи спестовници се извъдихте, голяма работа. Хайде да я видим тая чушка, дето толкова мрете за нея, та чак приритвате, дали щеше да стане за ядене, а?

Аз също мога да бъда упорита. Хвана ли следата съм като хрътка след заек. Впрочем, зайците са два. Слагам ръкавица и се отправям тържествено като на литийно шествие към кофата за боклук. От окопите на врага не се чува и звук. Разравям отпадъците и намирам…хм…каква е тая чушка тука, бе? Мога да се закълна, че беше само мизерна дръжка, като мише пишле. Бах си, как се случват тия чудеса? А подлата чушчица се червенее злорадо насреща ми, сякаш казва: „Да те видим сега! Няма да доживееш края на натякванията и подигравките“.

Ех, чушко, чушко, къде ме търсиш ти? Че аз, ако не мога да излъжа двама мъже, за какво съм? С едно светкавично движение на хищник, отхапващ главата на жертвата си, изтръгвам дръжката на чушката и потулвам тялото под черупка от яйце. Слагам дръжката на салфетка, хвърлям ръкавицата и заставам победоносно пред сразените си противници.

Те веднага започвам усърдно да гледат телевизия. Пържа ги още малко с поглед, после се оттеглям като кралица, след като е дърпала ушите на принц-консорта. Такива ми ти работи…

Искра Веселинова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *