Ше си праЙм кот си искам

Шамари в Теленор…пак!

Публикувано

Аз някой ден (скоро, съвсем скоро – новината за това ще излезе ексклузивно в Драскател), ама наистина ще вляза с гръм и трясък в произволен офис на Теленор и ще раздам яки шамари на произволен тамошен консултант, а най-добре на всички накуп или поне на толкова, колкото успея да обхвана, преди някой да е повикал немощната им охрана или специалните части.

Това, да ми запомнят физиономията и никога, ама никога да не ми закръглят сметката, без изрично да са попитали дали може, вече е една от мисиите ми в живота и мой личен джихад, в който влизам с двата си крака, едното си сърце и единствената си душа. Ше им разкатая фамилията мобилна!

Влизам аз като пич, казвам добър вечер – отсечено, но любезно и с усмивка на уста, обяснявам му, че сметка ще плащам, казвам си номера, то чекиджийчето нещастно и смотано ме осведомява с джендър неутрален тон, че трябва да платя 55 лева.

Ама точно пейсе и пет ли – питам го аз, а то объркано започва да се звери в компютъра, сякаш сумата примигва и изкача циклично, а не свети стационарно и зловещо някъде в средата на екрана.

– Не – вика ми след половин минутно взиране, докато аз скучаейки вадя нокторезачка от джоба си и обмислям дали да не си изрежа нокътя на средния пръст направо на тезгяха (правил съм го, но на касата в ЦБА преди години, когато ме ядосаха заради това, че на етикета на уж намалено филе имаше една цена, а касиерката искаше два лева отгоре, щото имало грешка и промоцията била свършила он’ден) – точната сума ви е петдесет и четири лева и шестдесет и четири стотинки.

Толкова натъртено правилно – „петдесет, шестдесет“ за последно чух да говори даскалката ми по Български език и литература, госпожа Виолета Василева в първи курс на техникума, който завърших.

– Добре бе, момче – казвам му аз и само леко шлайфам с пиличката на нокторезачката върха на нокътя си – като е „петдесет и четири и шестдесет и четири стотинки“, ти що ми слагаш още тридесет и шест стотинчици горница?
– Ъъъ…мъъъ…асънамъъ…нямам дребни, зат’ва…
– Ам аз имам ве! Аз винаги имам дребни, когато влизам във ваш офис. Питай ве! Или питай дали може да закръглиш. Не, не може и никога няма да може, що се отнася до сметка, която плащам аз, ма питай барем. И след като ще се правиш на Лорд Евгени Минчев и ще използУваш думички като „петдесет, шестдесет, четиридесет“ – не се казва „зат’ва“ ами „затова“. И в добавка – ако е наречие се пише „затова“, а когато е комбинация от предлог и местоимение е „за това“.
(На съседната каса колежката му май си водеше бележки…)

И вадя аз съвсем преднамерено две петдесетолевки и му ги връчвам (като чакам да ми поиска дребни, нале) без повече приказки, щото ако трябва още да си общуваме, наистина ще го ошамаря…и той знаете ли какво?
Връща ми четиридесет и пет лева и тридесет и шест стотинки ресто. Единият лев и остатъка под формата на монети. Пет по двадесет (5 x 20 ст. = 1 лв.), две по десет (= 20 ст.) две по пет (= 10 ст.), една пет ( = 5 ст.) и една от една (= 1 ст.) Нямал дребни, а?
Ще ме пълни с джилязо, а?

– Я чукни още един номер – нареждам му властно и диктувам номера на майка ми.

– Осемнайсе лева и четирсе и две стотинки. (смяна на концепцията при изразяването имаме, забелязвате ли?)
– А зими тез питнайси леа и още три и читирси и две на монетки. А ся чукни и на баща ми номерчито.
– Двайсе и идин и дванайси.
– На ено дес’леа, пет по двайси стинки, две по пет и ина от две. Ся ши имаш ощи дребни, мой чуек!

После направих месечното си обръщение към целия свободен персонал:

„Събрал съм ви тук, за да ви обърна внимание на следното – ей на, вижти ма! Запомнети ма! Ко искати – снимайти ма! Никога, никога, никога, НИКОГА! не ми закръгляйте сметките. Ни нагоре, ни надолу! Благодаръ за внеманеето!“

Изчаках оная в съседство да си дозапише (в случай, че трябва да повторя), ама нямаше нужда и си излязох.

Някой ако има сметка за плащане при мобилен оператор – да събира дребни в трилитров буркан и после да ми го изпрати заедно с телефонния си номер. После оставете всичко на мен…

П.П. Едно време, като деца, накарахме най-малкия от нас да влезе в едно от селските магазинчета при особено неприятния продавач и с няколко десетохилядни банкноти (предполагам помните тези купюри) да сочи по-скъпите артикули и да пита колко струва всеки. Накрая, след като особено неприятния продавач вече беше убеден, че тази пачка непременно ще бъде похарчена в неговия магазин, малкия изсипа една шепа стотинки и каза – „Дай две дъвки!“

Големи келеменца сме били и тогава…

4 thoughts on “Шамари в Теленор…пак!

  1. Meanwhile, в един паралелен свят, в някоя от множеството вселени (ако вярваме на Хокинг, рийш’ли) същият джентълмен-платец на сметки със специфични маникюрни навици, вместо да се разправя с недорасли и недоучили продавачи с диалектни уклони, ползва удобствата на съвременните технологии като директен дебит и плащане на сметка по интернет. И никой не му закръгля нищо и за нищо на света. Поради това, в тази предполагаема паралелна вселена, джентълменът-плащач и маникюрист вместо да го играе будител сред продаваческата младеж и да задоволява епистоларни пориви в блог, се занимава с къде-къде по забавни неща.

  2. Дано из тия тия паралелни вселени има барем една, в която хората четящи възмутителни за тях неща си свиркат и не дават непоискани съвети…ей тъй – за разнообразие и за да следват собствените си принципи. Пък аз ш’са забавлявам както ми е кеф, нале ;)

    1. Джентълмен-плащач… Хаха!
      Абе, чуек – писал си го в публичен блог, какво очакваш? Да не те хранят, а?

      1. Както виждаш, коментарът ти е тук, а имам опция да не го одобря, респективно да не стане публичен. Нямам никакви очаквания, поне не и такива, каквито ми вменяваш. Отговорил съм адекватно и съотносимо спрямо написаното. Няма нужда да ревеш толкова ;)
        Храни, бате! :)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *