Мрънководител

Шаран ли!?!?

„Ти да не би да реши, че непосредствено преди 6-ти ще ни се яви златната рибка, която ще ни изпълни желанието за шаран, толстолоб и скумрия?“

И като ми го излющи тоя въпрос и аз изстинах. По гърба ми тръгна една мравешка колона, ама от ония мравки, сещате ли се – дето като минат отнякъде и живинка не остава. И пълзят, мама им да еба, отгоре надолу. Стиснах здраво бузи (и за кои бузи става дума се сещате), но предводителят им вече беше успял да подпъхне крак и колоната нахлу, без да се съобразява, че това е изход.
Ужаса ме сграбчи отвътре, парализира ума ми и аз разбрах какво ме чака – на пазар в Шумен…за шаран!

Мислех да му предложа да се откупя и тая работа да я свърши сам този път – една година да чистя на зайците, да ги коля, да преточвам зелето, да прибирам дърва, но се сетих, че аз така и така върша всичко това, а че и безплатно, без никаква предварителна уговорка. За това последното – да се таковам у главата проста!
За секунди обмислих да му вкарам офертата, да прекръстим котарака по негово усмотрение, щото преди няколко месеца щяхме да стигнем до бой как да се казва животинчето и само това, че почти се разплаках е причината всички да го наричаме Макондо…поне когато съм наоколо. Иначе май само бат’ Герги не са му викали наште.
Тая история ще я разкажа друг път…
Както и да е – и от това се отказах. Макондо тъкмо свикна с името си. Не искам да го филмирам допълнително.

Абе, наведох глава, стиснах зъби, отпуснах бузи и…към Шумен.
Аз мълча през целия път, баща ми дудне – като се почне от спомените си за десети ’89-а до тия от тази сутрин.

Стигаме – моите гемии вече дълбаят пясъка по дъното, докато той е жизнерадостен като колибри накълвало се с екстази.
Влизаме почти на бегом в рибарския магазин на пазара.
Двама-трима от клиентите вътре предвидливо се отдръпват, докато някаква лелка стои и се пули срещу шараните в големият аквариум и дори не разбра откъде ѝ дойде, когато баща ми я отмести безцеремонно, за да се нареди на първият ред пред живарника.
И като ги загледа сладострастно тия шарани…поет би написал любовна пиеса в поне три действия само ако му мерне стойката и физиономията!

Седим така вече три минути – аз в ступор предизвикан от неадекватното поведение на баща си, той в ступор от вида на пляскащите с опашки риби.
Продавачът два пъти опита да си предложи услугите с въпроса „Какво ще обича моят редовен клиент?“, но баща ми мълчеше като шаран и продължаваше да анализира ситуацията.

На четвъртата минута се изпъна като римски пълководец и нареди:
– Искам да ми хванеш един! Не по-малък от три килограма, не по-голям от три и пестин!

Ще си кажете – не е кой знае какво откъм претенции. Да де, ама след като продавачът започна да сочи този или онзи екземпляр и компетентно да определя теглото му на око – „Тоя е три и триста, тоя точно три, а оня три и съвсем малко отгоре“, баща ми започна да отхвърля всяко предложение.
„Тоя е много муден, тоя гледа тъпо, оня е суициден, а тоз зад него ме дразни и аз не знам защо, ама не го искам.“

След още петминутен кастинг, по-ужасен и от финалите на X фактор, баща ми посочва един рибок и отсича – „Искам ей този! С най-голям живец е, игрив такъв ми се види и някак ведър…ти какво ще кажеш?“, обръща се към мен.
„Ще кажа, че си луд. Ведър бил, игрив бил… Ние ше го отглеждане за тамазлък или ше го бастисваме и после ше го пържим ве!?“

Кратък, но остър като кинжал поглед ме усмирява на секундата и аз се съгласявам, че тоя шаран е най-пичовския весрляк околовръст и ние без него няма да си тръгнем. Мислех да подхвърля да му вземем каишка с къс повод за разхождане, ама се опасявах, че хумора ми ще остане без последствие или с някакво ужасно такова, та си замълчах.

Хванаха го с кепчето, сложиха го в две торбички една във друга вързани на възел, аз го отнесох в багажника на колата, където щеше да се задушава успешно, докато се приберем и тръгнахме да обикаляме пазара на нова сметка за това-онова.

След половин час отново сме до колата, аз отварям багажника да прибера покупките и…ми иде да хвана гацата с лук, купена току-що и да забруся баща ми с нея по главата.
Игривия и изпълнен с живец шаран, решил разбираш ли да си доиграе преди да бъде усмъртен с чук в челото и от безконтролна игра скъсал и двете торби и се развилнял както само трикилограмова риба на сухо може да вилнее.

Да, аз съм виновен, че в багажника си държа поне три жанрово различни книги, гащи и чорапи за преобуване в случай на нужда, буркан пукани чушлета, торба с ябълки и сини обувки купени миналата година и чакащи да се свържат с подходящия тоалет, но за това, че избрахме най-дивият шаран, в състояние да скъса три торби и да се измъкне от плиткото кашонче, в което го сложих, а после да попилее целия ми гореспоменат инвентар и да го оплеска с рибешка слуз няма друг виновен, освен баща ми.

Той пък се хили застанал на гаца и половина лук разстояние и…хили се, бе! Нагло пристъпва с крачета милиметър по милиметър назад готов да хукне при опасност и се хили!

Час по-късно аз кормя шаран (злобно праснат в чутурата направо с теслата), попивам рибешка лигоч от сините си обувки и оплаквам едни шорти, с които другаде освен при кокошките няма как да се покажа…

2 thoughts on “Шаран ли!?!?

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *