Ше си праЙм кот си искам

Шепа стотинки

Публикувано

Не! Аз те моля – не убивай броеното щастие,
и не вземай със себе си цялото мое богатство – неброени стотинки.
Нека останат при мен планините, потоците бистри,
залезът огнен и зорите ми чисти.
Нека остане и звъна на студените извори
с леденоструйни води, с аромата им бисерен.
И две ръце тук остави – твоите, сигурни като стряха,
дето над целия свят да ме издигнат успяха.

***

Хвърлям сякаш думите си във вихъра,
дали вярно някой ще ги запомни?
Дали ще обиколят с тях земята,
или ще ги разпилеят бездомни.
Ако нито една в душата им не попадне,
а поникнат в глуха раковина,
вселената няма върху мене да падне,
и този път с нея ще се размина.

***

Отнякъде буйно, изневиделица
завъртя небесата дъждовна виелица,
с цветовете най-ярки, най-пищните
от венчилата бели на вишните.
Като деви с гирлянди във пламъци
се понесоха в пролетни облаци.
Дали тръгнаха, багрени с краските
да обсипят любимите с ласките,
да ги грабнат със танца, крилатия,
в топлината на свойте обятия.

***

Дълбае следобед слънцето в облака,
а врабци се прескачат в пожълтялата шума.
Все по-къс е денят,
стига само за толкова –
да се наведа и ръка да целуна.

***

Морето счупи свойто огледало,
с парченца бисерни брега прегърна.
Самотен гларус в стих ги подреди,
на глас вълната ги прочете и…изтри.

***

Родихме се на тази улица –
започваше от езерото на надеждата,
превити от червеното на залеза
да уловим мига в спокойните води.
Изтегнали тела в пръстта на мъката,
забили пръсти в мокрото небе –
попитайте отвърналите се от Бога в себе си,
защо се давят в думи и лишения.
Защо се лутат скрито между къщите,
защо самите те приличат повече на гробници,
нима не ни очаква със безумната устойчивост
една голяма всеобхватна празнота…

***

Луната сив оттенък има тази нощ,
звездите кротко я заобикалят
и всичко живо спи, но не и ти, не и ти…
Тази нощ ще помечтая,
тази нощ ще бъда с теб и с каменния мъх
и всекиго и всичко ще забравя
щом усетя твоя топъл дъх!

***

А слънцето е още неизплакало,
и неизтляла песента на птиците,
но жадни се събуждат стръкове,
щурците си намятат ямурлуците.

Приведеният силует на старата лоза,
размахът на прелитащата пеперуда,
изтикват миналото и нощта,
разпуква свойта тънка слюда.

И тихо е, далече не като преди,
и сякаш тъмното в отблясъците стене,
измива се денят и предстои
един неразпечатан спомен…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *