Искра Веселинова

Шивачка

Публикувано

Баба ми по майчина линия беше шивачка. По цял ден у нас идваха жени да им шие и за мен беше страшно интересно да стоя при тях в скромната и много чиста „долна“ стая, отделена с малко антре и две вътрешни стъпала от „горе“.

От червено-оранжевата пътна врата тръгваше спретната циментова пътека – винаги пометена, винаги чиста. От двете ѝ страни – шпалир от чимшири, пълни с жаби и буболечки (но никога с охлюви, които да ги опасат, към тях баба беше безпощадна). Пътеката свърваше наляво и до малкия циментов басейн завиваше надясно и стигаше до входа на къщата.
Над прозореца на долната стая се виеха лястовичи гнезда и задължителното гнездо на оси, към което баба пак беше безпощадна.

Вътре беше хладно и сенчесто от голямата слива и от дюлята. До прозореца беше шевната машина (много години по-късно цигани-вандали нахлуха в къщата и окрадоха всичко, което беше за крадене, дори пироните от стените и кибрита до печката, само машината не им потрябва, вероятно, защото предполага труд, а те ненавиждат труда, та, като решили да не я крадат, я залели с блажна боя, ей тъй, да си покажат циганията).

Обичах да гледам как баба шие и все се чудех защо в книгите казват: „превива гръб над шевната машина“. До дълбока старост, до последните си дни на немощ и безумие, баба седеше изправена като свещ, с о̀пнат гръб, с гладка линия на рамената, с изящен врат. Никак не приличаше физически на селянка баба, аз съм сто пъти по̀ селянка от нея – с едрите гърди, с широките длани, със заобленото тяло – жената-кърмилница, жената доячка, жената месеща тесто и превръщаща буцата в мека, ласкава топка.

А баба беше мъничка, фина като китайска статуетка, с правилни черти, които криеха изящество, с прав хубав нос и тяло, което си остана до последния ѝ миг стегнато като на петнадесетгодишно девойче.

Баба шиеше, кракът ѝ равномерно натискаше педала на машината, иглата трополеше бързо и шевът излизаше прав като стрела. Аз си четях, седнала на бабиното легло или пък шумолях с любимите ми списания, които показваха мода от шестдесетте. Бяха английски, много добре направени, с висококачествена гланцирана хартия и прелестни снимки на истински дами с ръкавици, шапчици и островърхи обувки, а за фон се виждаха двуетажни автобуси, пъстри кафенета и възхитени мъже, загледани след хубавиците.

Баба тракаше с машината, а в прохладната стая час по час влизаше някоя клиентка. Тези жени нямаха нищо общо с онези лъскави кокетки от списанията. Ръцете на манекенките бяха чисти, нежни и съвършени, с бисерни овални нокти, с красиви бижута – добре гледани ръце, които не са пипали никаква работа. Бабините клиентки бяха с груби, смазани от труд ръце, с едри, обезформени слинести пръсти, с ниско изрязани нокти -селски ръце. Тези жени се събличаха за проба и аз виждах евтиното им памучно бельо – комбинезон и гащи, бели и чисти, много простички и обикновени.

Тези жени не бяха съблазнителки, те бяха солта на земята. Те раждаха хубавото, люлееха го в люлка и му даваха името на дядо му; кърмеха го на полето и го къпеха със слънчева вода в летните жеги; разкопаваха топлата, жадна за семе пръст и я пълнеха с живот; този живот набъбваше и избуяваше, пробиваше пръстта и изскачаше навън, силен, буен и победоносен. Тези жени имаха простовати лица, недокосвани от никакъв грим, косите им бяха сплетени на плитка или завити на кок, или подстригани късичко (така обикновено се носеха работничките от завода в съседното градче). Никоя от тях не ухаеше на парфюм. Миришеха на чиста кожа, на домашен сапун и на пране. Миришеха на слънце и узряла пшеница, на царевица, която сладко къкри на котлона, на прецъфтели и затова още по- ароматни божури, на сила и живот.
И аз си мислех, че сигурно така миришат богините – онези, които живеят със Зевс на Олимп и се месят в делата на хората.

Когато започнеха да си приказват с баба, аз ги слушах със зяпнали уста. Нито една от тях не беше учила повече от средното училище, но бяха сладкодумни, Бога ми, сякаш сладък златен мед набираше едра капка и се отронваше със всяка дума. Баба шиеше хубави басмени рокли – за по-специални случаи и копринени, а понякога булчинска рокля разперваше бялата си като пряспа дантела и я разливаше в красиви форми от върха на закачалката до пода.

Баба винаги ги черпеше с локум или сладко в чинийка, а те се стесняваха, дълго се назлъндисваха, накрая си взимаха с крайчеца на пръстите, хапваха по мъничко, прилично, като първо разгъваха в полите си големи шарени кърпи; като похапнеха, свиваха кърпите на възелче и после, на тръгване, ги изтупваха в градината.

Обичах тези лениви летни часове, които се точеха бавно и сладостно. Сърцето ми се изпълваше със същата сладост като розовината на локума и мъничката орехова ядка в нежната му сърцевина, като аромата на индрише от дюлевото сладко. Навън слънцето прибираше поли и се отдалечаваше бавно по вечния си път, буболечките заспиваха в чашките на цветята, лястовичките цвърчаха в гнездата си, а после притихваха, нощта се разливаше като петмез, звездите светваха с Божията си хубост и щурците запяваха на сто и един гласа.

Баба покриваше машината с шито от нея покривало и започвахме да слагаме масата за вечеря. Навън щурците се прехласваха, селският хляб беше вкусен, както нищо друго на света и усещането за бликащ отвсякъде живот, беше толкова всеобхватно, а хармонията тъй пълна, че се просълзявах от щастие.

Искра Веселинова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *