Яяя......

Шивачът на време

Публикувано

Както обикновено и днес окъсняваме на село. Все времето не ни е по мярка. И все ни е малко, все ни е окъсяло. Как ли я даваме тази мярка, как ли ни я взимат, но все някое парче време ни идва късо. Имаме да свършим толкова планирани неща, а ето че от часове мракът се е спуснал. Светлинката на уличното осветление самотно се процежда. Наоколо всичко е потънало в синкав мрак. Само вятърът със своето „Шшшшшшт“ създава усещане за живинка. Тя е от онези, които те карат да потръпнеш и да се запиташ къде си, тук ли си, ти ли си, наистина ли си сам..?
Къщите, като отломки, стоят тъжно и замислено. Оглеждам се, отварям колкото се мога повече очи, та да видя отнякъде светнал прозорец. Напразно. Всичко мълчи. Селото е като призрачно – празно и самотно. Даже и малкото на брой животни са потулени в мрака.

Товарим колата. От съседното село си намерихме майстор-столар, направи ни чудни столове от дъб – здрави и красиви. Докато нося единия стол към колата се сещам за столовете в къщата, останали от предците. Украсяваха ги с едни ажурни каренца, плетени на една или две куки – за красота и уют. Още са тук онези столове, ползваме ги, макар че са целите на дупчици от дървояда като проядена от молеца дреха. Дали и нашите, сега нови и лъскави дъбови столове с кожена седалка и извита облегалка, ще станат топъл спомен за някого, докато ние отдавна ще седим на небесните си кресла. Има къщи и те не са изключения, които като ги погледнеш по видело се чудиш чия ли фантазия е творила тук – през изпочупените стъкла и проврените оттам треви точно до прозореца виждаш масичка, на нея още седи ваза, а до нея гарафа, или пък леглото с изрисуваните странични табли, застелено с одеяло, а от горна страна се кипрят възглавниците. Ще кажеш ей сега е заминал човекът. Чудно, сякаш някой току е тръгнал, пък времето зле скроено, объркало се е и вместо два пъти мери един път режи е насяло по изтътрузените керемиди диви цветенца и плевели, сякаш отдолу е погребална могила…пък то дом…бил…някогашен…на някого.

Хайде, закъсняваме, защо си се опряла на стола, той ли да те носи?

Тръсвам глава, столът в ръката ми тежи, а в този мрак подобни летежи на мислите ме бодват все едно шия бързо и неумело без напръстник. А времето топло, кой ли му е ушил тази пролетна мантия посред зима?
Натоварихме торбите с храната, прибрахме кучето, разделихме се с другото, обещахме му, че след 2 дни отново ще сме при него, да пази (от кой ли?) къщата, качихме се в колата и бавно залъкатушихме по уличките.
Мълчим. В такива моменти разбирам какво значи усещането „на края на света“ и какво е копнеж по светъл прозорец. Като призраци са потънали в нищото къщите и всеки шум е странник, прекрачващ от неизвестното.

Минаваме покрай стария дюкян. Центърът на няколко поколения. Точно на мегдана! Приказки, музика, песни, глъч – център на все същите човешки вълнения и въжделения, които имаме и днес. Като стар лъжник, идващ от много далече, доскоро удържаше дървояда на годините. Но шивачът на времето го остави на самотек – не го тигелира и той започна да се нищи, не го закърпи – и той започна да се къса, не му уши нови дрехи – и той започна да оголява.
Сега е изтърбушен, вратата му уж с катинар заключена, а от всички страни аралъци, вятърът призрачно я сплашва и тя приплаква глухо. Прозорците са като затворени очи, видели много неволи, уморени от този свят.

Отминаваме, камъчетата се търкалят под гумите. Някои от тях сигурно помнят онези оживени времена, когато синът наследяваше бащата, дъщерята се учеше от майката, а на трапезата се събираше цялото домочадие. И песен се подхващаше!
Как бе скроен тогава светът, че хората бяха заедно. На един козинар спяха, малките износваха ушитите дрешки за по-големите, нощес всички прозорци светеха и вътре гореше дом. И пак бяха грешни хората, но живееха заедно.

– Да изпеем Тудору, Тудору.

– Не ми се пее – сепнах се аз от гласа на Андрей, взирайки се в тъмното безлунно небе

– Хайде, хайде, да оживим малко тишината с някоя и друга фалшива нота – прозявайки се каза Андрей и докато колата ни друсаше по черния, продупчен като оръфана дреха път, запя:

„Тудору, Тудору, елънджи Тудору
Бяла ургърчинку, лична нестинарку.
Лична нестинарку, най-лична странджанку,
Що снощи светехте и до геч седехте.
Що кучета лавнаха и портите ви хлопнаха.“

Запях тихичко и аз. Как хората са имали лични семейни събития като женитбата, когато са се радвали и плакали, събирали са се цялото село. Важността на събитието е била ясно осъзната. Как са уважавали сватове, кумове, гости… Помня дядо като казваше: „Съседът е половин роднина. На едната врата ти е. Винаги трябва да се сгадате“.

„…Неше ли събрахте, моми и момчета
Къдельки ли предехте, пукалье ли пукахте…“

Помня ги и къделките и пуканките на печката, които като снаряди гърмяха в тенджерката, а най-накрая обирахме циганчетата. Бабите наоколо чепкаха предварително попарената вълна, после я предяха. Като си почиваха сплитаха пръстите на двете си ръце и въртяха един около друг палците. Докато някоя не се провикнеше: “Яла баба в скутът ми да те подиндирликам“. Нали бях най-малката, беше ми омръзнало да ме люлеят в скута си една след друга. Ама очаквах с нетърпение песничката, в която се мислех за по-специална, защото ми даваха по-хубавото нещо от на другите деца:

„Друс-друс конче, конче-вихрогонче, на всичките деца по една стафидка, на Еленка една гонцелитка“.

И се смееха. Тази специална гонцелитка, заради която изтърпявах цялото гушкане и мачкане била една обикновена агнешка или козя барабонка. Години по-късно научих значението на тази диалектна дума, когато вече отдавна не бях най-малката и отдавна никой не ме слагаше в скута си. И сега бих седнала да ме подиндирликат пък било то и за една гонцелитка.

Развеселих се вътре в мене си при мисълта колко ловко баба ми е оперирала с наивността ми. Запях по-силно. Докато привършвахме последния куплет, в който се разкриваше защо миналата нощ са светели до късно в онази къща на личната нестинарка Тодора, а именно – сгодявали са кака ѝ:

„…Кака оглавихме за граматиченин
Пръстени менихме, китка пруодихме
Китка пруодихме, китка алтънена…“

Погледнах небето. Странно за февруари – нашило е толкова много звезди по купола си. Ако небето беше дърво, а звездите плод, клоните му щяха да са доземи от тежест. Казват, че осеяното със звезди небе е поличба за хубав, топъл ден. Утрешният!

Да, шивачът на времето отдавна не се нарича терзия. Но продължава да шие. И си е все същият ненадминат майстор както и преди. Ако сложим в умелите му ръце небосклон и мигащи звезди ще ушие с размах чудни светове. Нашите днешни и нашите идни светове! Само да му намерим нужните материали, той знае как се крои живот!

Докато колата се носеше по изровения път на тъмната нощ подхванахме нова песен.
С топло очакване закроихме неродения ден…

Елена Стойчева от Селището на пчелите

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *