Виктория Тинтерова

Ширата и есента

Публикувано

Любим приятел във фейсбук ми припомни за ширата и други есенни, домашни работи.

У дома, докато бяха живи баба и дядо, винаги през есента имаше кана с шира. С малка, бяла покривчица, плетена на една кука отгоре, да не се праши. Дядо купуваше щайга грозде и имаше и за ядене и за шира. По това време горе-долу, с някоя от последните дини, мама ми правеше фенер от диня, с изрязани разни фигурки и свещ вътре.

Къщата миришеше на печени чушки. На котлона. За салата с чесън, магданоз, олио и оцет. С печени филийки и сиренце. Есенна вечеря. Зимната салата на дядо беше или настъргана ряпа с моркови, ябълки и захар или бял боб с лук, червен пипер, олио и оцет. Дядо ми винаги ядеше „първо“ – салата или супа. Веднъж ни се беше скарал за нещо на мен и братовчед ми и му плюхме в супата… После си признахме, за да не се гърчим повече в угризения, а той каза – ммм, колко хубаво! Направо ни уби! Бяхме се подготвили за поне час внедряване в някой ъгъл, както бяхме чули от другите деца.

През есента, всъщност, всичко наоколо миришеше на печени чушки. На котлон печени. Около нас никой не затваряше буркани. Някои имахме късмет с работливи вуйчовци в Казанлък….Все още хората си държаха прозорците на кухните отворени и вечер отвсякъде се чуваше глъч и тракане на прибори. Сутрин от къщите се чуваха само дрънкане на прибори и остри закани:
– Иване веднага си изпий млякото, че ще ти извъртя един за врата!
– Мими, Мими, ставай, майко, че закъсняхме…
След малко:
– Мария, веднага ставай, ще те набия накрая! Няма да закъснявам всяка сутрин заради теб!

Мими ми беше една от любимите приятелки и вечно се успиваше.
Заплахите към мен бяха подобни, на пак си станах човек… Нямам бог знае каква нужда от психиатри. Само малко…

Постепенно летните, постни манджички изчезваха и ги заменяха зимните. Разбира се, през зимата нямаше пълнени чушки, защото чушки нямаше. За мое щастие и зелен боб вече не се готвеше, ах, този гаден зелен боб с конци… През зимата ядяхме телешко със сини сливи, пиле с ориз, грах, леща с кренвирши, телешко варено…. И адски много ябълки. Винаги имаше много ябълки у дома. Всякакви ябълки – с розово месце вътре, сладки като мед, киселки, зелени…жълти, всякакви. Увити във вестници.

Летните дрехи се прибираха и се вадеха зимните. Прибирахме летните кънки и вадехме зимните. Татко намазваше планинарските обувки с някаква мас да не пропускат вода и ги лъсваше до блясък.
В училище почвахме контролните и другарките ставаха все по-строги и гадни, забравяха летните усмивки.
Дърпахме печките напред и слагахме кюнците. Ние, в нашата кооперация, бяхме като героите в „Топло“. До 80-та нямахме парно и се топлехме с нафтови печки.

Изобщо, през октомври, започваше другият живот.
Тогава, обаче, всичко ми харесваше – и есента и зимата…

Тази думичка шира, ме стопли.
Ама, все пак, внимавайте с ширата….

Виктория Тинтерова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *