Ше си праЙм кот си искам

Шофьорска книжка с клизма

Публикувано

Всъщност, аз шофьорска книжка имам единствено и само благодарение на баща ми. Живот и здраве, скоро или по-нататък, но неминуемо пак покрай него, ще си изкарам и жълта книжка, но то ще е друга история…

Взех си кетапа за каране на кола сравнително късно – някъде на 22-23 години бях. Всичките ми аверчета отдавна вече бяха шофьори и аз се чувствах като бяла врана в компанията им. Сядаме на кафе, бира, мента или просто на лаф и всеки започва да говори за турбини, дроселови клапи, дрифтове, проблеми с окачването, актове, глоби, а аз седя, бъркам си в носа и се чудя как в тези така специфични разговори да вмъкна впечатленията си от последната книга, която съм прочел. Мъка!

Баща ми пък започна да се нерви, че постоянно го ангажирам да ме закара тук, да ме закара там, да ме изчака тук, да ме изчака там…и просто откачи един ден.
– Чуй ся ко ти каам и хуу слушай – вика ми. – Отиваш утре във Варна, купуваш вестник „Позвънете“, намираш си един инструктор и започваш шофьорски курс. Нещо неясно?

– Не искам – запънах се аз.

– Тоест!?

– Нямам желание да шофирам.

– А имаш ли желание да си плащаш разходките с МОЯТА КОЛА, С КОЯТО АЗ ТЕ КАРАМ НАПРЕД-НАЗАД на цената на САМОЛЕТНИЯ БИЛЕТ ДО АВСТРАЛИЯ?

– Значи, отивам във Варна утре, купувам си вестник „Позвънете“ и вътре да си намеря конструктор, така ли беше?

– Инструктор.

– Така де. Ми, не е кой знай кво – прайм го!

Утрето отидох във Варна, купих си „Лична драма“ и въобще – до петък не доближих учебна кола на по-малко от километър разстояние!

Искам само да вметна, че до първото ми сядане зад волана на истинска учебна кола, аз никога не го бях правил на някаква друга и не бях шофирал, дори и само да мръдна нечий автомобил на двайсе сантиметра. Скорости, виене на колесен лагер, бибитка, принципа на работа на двигателя с вътрешно горене, форсаж, дефорсаж – това за мен бяха термини познати ми толкова, колкото сега са ми ясни словосъчетанията „кохезионен фонд“, „какво искат жените“, „как правят секс таралежите“ и „защо българинът е толкова тъп, та гласува за ГЕРБ“.

И прибирам се аз в петък и баща ми ме посреща на вратата с ковашки чук в ръката, с блеснал поглед – в смисъл, по-блеснал от обикновено – и ме пита:

– Започна ли курса?

– Да, бе.

– И?

– Сичко шес.

– Къде е трета скорост?

– …ъъъъъ…между втора и четвърта. (стори ми се логично)

– А осма!

– Ми, елементарно ве – между седма и девета. (т’ва па е още по-лесно)

И със самочувствието на подготвен бъдещ шофьор чакам да ме попита за дванайста, двайстрета и стопейсеипърва, пък аз това вече го знам.

– Спираш на нерегулирано кръстовище – от ляво и отдясно също има коли, коя трябва да мине първа?

– Емииии…слизаме от колите и се разбираме като пичове.

– Глупак, простак, лъжец, мръсник, говедо!!!!

– Чакай ве, що тей ми викаш ве!?

– Осма скорост, трийста скорост, между тая и оная, слизали, говорили си, разбирали се, приказвали си, сприятелявали се – що лъжеш, че си почнал курса ве, долняк такъв???

– Ма чакай ся, оспокой са!

– Ща изгоня, ща пребия, ща смачкам, ща изям, ща изплюя, пак ща оритам, пак ща изям…

– Ама…

– Няма ама! В понеделник отиваш, давам ти един телефон още сега, звъниш, почваш тутакси, ускорен ли ше го караш тоя курс, съкратен ли, ма в петък като си дойдеш вадим мойта кола и отиваме в Шумен. И ти ше караш, на моя отговорност! И ако се пребием някъде, значи така е трябвало да стане и въобще не ми пука, ЯСНО ЛИ ТИ Е???? Тоя чук остава тука до вратата, ако не ми мине до петнайсе минути се позиционираш до него и ме чакаш да дойда да ти разбия главата, а плана за петък отпада, ЯСНО ЛИ ТИ Е????

Чукът си остана неизползван, но по-добре всичко да беше свършило още тогава, щото после инструкторът ми, който баща ми уреди, големи ядове бра с мен.
Само ще кажа, че Деан (името на инструктора) като седнах зад волана сефте и като му казах, че нито знам къде е първа, втора или която и да било скорост, нито мога да тръгна без да ме подкрепят още поне двама души освен него, искаше да отидем първо до Невша, да заеме ковашкия чук от баща ми и да завърши започнатото от него.
И това по-добре да беше се случило.

Той казва – „Дай сега втора“, аз пускам волана и без значение в каква обстановка карам, навеждам глава към скоростния лост и започвам да разсъждавам по метода на дедукцията – „Абе, я да видим къде се е скрила тази втора скорост и да я включим тука до половин час.“
Тогава Деан хващаше паникьосан кормилото, скачаше с всичките си крайници върху педалите от неговата страна, а с единствения му останал свободен ме лупаше по врата с всичка сила и ме псуваше.
Сякаш две високосни години минаха, само докато науча да сменям предавките без да прекъсвам визуалния си контакт с пътя, пътната обстановка и околната природа.

Нейсе, взех си книжката. От първия път. Без грешка на листовки, без ексцесии на кормуването, без драми. Не знам как стана. Деан, изключително силно изненадан, на изпроводяк ми каза, че дори няма да ме моли да му се обаждам предварително, когато ще излизам да шофирам из града, щото все пак антилогично на вселенските закони съм се научил да карам.

И вече съм мобилен, със собствена кола (това около година по-късно – закупих си ГОЛФ 3-а) и баща ми ме подхваща за ръка и казва:

– Айде да ме водиш до Провадия.

– Аз!?

– Да.

– Аз!?!?!?

– Бе, я дай пак да я видя тая твойта книжка. Да не е само за Благоевградска област, бе!

– Оф, добре!

Влизаме в Провадия. Досами табелата дебнат ония гадове. Спират ни. Едната гад идва до моя прозорец, а мойта гад почти ляга в скута ми с ръце привидно закопчани на гърба и преди ченгето да е казало каквото и да е започва да пищи:

– Помоооощ, помоооощ, отвлякоха мееее. Карат ме за бяла робиня в арабските страни, помогнете миииии, застреляйте гооооо…..

Омрях! От срам, от стрес, от ужас, от всичко!
Униформеният също се стресна.
Но не ни изпозастреля. А трябваше. И двамата. Мен от упор. Ако знаеше как в бъдеще ще предизвикваме хиляди и хиляди масови безредици по пътищата на родината, в магазините, по пазарите, на публични места, на Луната, на Земята и където още се сетите, щеше да ни очисти на място и щяха да му дадат и медал, и злата, и 72 девици, и пари, и безплатни шезлонги на плажа на Слънчака и всичко най-ценно на тоя свят!

Продалжаваме напрет!

***

А ето ТУК, може да прочетете историята, с която ме предизвика Виктория Тинтерова ;)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *