Спряла съм на паркинга срещу входа голям хранителен хипермаркет и чакам сина си в колата. До мен се приближава гол до кръста субект от мъжки пол, с хайдушки мустак и ме пита:
– Ш’са дръпнеш ли, ма?
Фиксирам се в близката далечина и се приготвям да го играя глухоняма. Субектът е неотстъчив. Приближава се до сваленото ми странично стъкло и тропа по вратата. За миг се замислям как ли ще реагира ако му кажа „Кой звъни?“, но продължавам да се правя на Стиви Уондър, и дори си паля цигара. Демек – изпявам му наум „Невидим“ на Графа. Видимо изнервен субектът отваря вратата на съседната кола, взима кутия цигари и демонстративно пали, с жест „Ти на к’ва се прайш? Мойте цигари са по – по“.
Приближава се отново и пак пита:
– Кога са махаш?
Прехапвам устни, за да не се разсмея с глас и му казвам:
– Цял живот все това ме питат. Тъжна съдба…
Той ме поглежда все едно му говоря на суахили и изстрелва:
– Ко?
То се е видяло, че ще се забавляваме с мъжагата и го репликирам:
– Не Ве разбрах?
Почесва се по корема, видимо е изненадан и не схваща. Започва да ми говори бавно-бавно, с ръкомахания:
– Кога са махаш ма, да сложа тука колата, че мойте сега жи додат с багажа?
Дърпам от цигарата и за разкош се фиксирам в третото му око. В десятката, по народному. Не знам защо, но това така го ядоса че ме подкара с „Ша йеба вашто маменце и келявите пловдивчани“ и още в този стил около 3 минути.
Много спокойно го изчаках да си каже болката, все така загледана в десятката му. Отново прехапвам устни, защото знам, че всеки момент ще изпадна в луд смях. Казвам му:
– Апропо, аз съм от Златоград.
Той замръзва, гледа ме втренчено няколко секунди, зачервен, вбесен…. Вниманието му обаче е привлечено от две жени, бутащи количка пълна с олио, захар и други продукти от първа необходимост. Мисля си „Край, тея се готвят за военни действия, и аз ще съм първата жертва“,а нашия се провиква високо:
– Данче ма, яла я виж – македонка – и ме сочи с пръст.
Данчето, с мустак почти като на мъжа си, но Слава Богу – поне напълно облечена, оставя количката, идва до мен, оглежда ме и казва:
– Ми ко бе, Ванко, и те хора, ама много гържави.
Тук вече избухвам в смях и казвам:
– От Златоград съм, долу, до Гърция, на картата най на юг.
Ванко подскача поне 30 сантиметра от място и ме почва с нови сили:
– Да йеба семката ви пловдивска и тумруците, боклуци пълни, скапаняци, разбираш ли?
Вече се смея със сълзи, не мога да спра, а Ванко ме довършва:
– Казах ли ти ма Данче, казах ли ти, че са си баш изучени, скапаняци пловдивчани…
Та, наздраве изучени смотаняци!