Искра Веселинова

Я подай ми, мале, тенката пушка..

Хайде малко да ви развеселя.

Паметливите ми читатели (както казва Стефан Цанев) сигурно помнят, че преди време оревах фейса, заради безчинствата на една фризьорка, която ме беше направила да приличам на тъжен питомец от приют за бездомни вампири. Бях остригана така, че човек да се чуди дали да ме започне с шамари или да ми връчи камшик и да застане като куче в краката ми. Да ме наречете „танте Елза“ и да ми лепнете нашивки на оберстгрупенфюрер щеше да е напълно понятно и съвсем логично.
Първата вечер се разплаках от мъка, на втората започнах да кълна фризьорката с люти клетви. После се уталожих и си казах „Все някога косата ще порасне и вече няма да приличам на посърнало цвекло, изровено от ямата посред зима“.

Порасна. И възникна въпросът къде да намеря фризьор в този пиклив, умиращ град? Като изискванията ми към фризьора са съвсем скромни и буквално сведени до минимум – да не е късоглед; да не е разноглед; да не е кривоглед и да не е дюстабанлия. И да има поне малка, поне бегла представа от дамски прически. И представата му за модерно да не е умряла от недохранване някъде в началото на петдесетте.

Като си огледах изискванията, тутакси половината известни ми фризьори в града отпаднаха. Вгледах се във втората половина. Звъннах в един, броящ се за елитен салон, за да си запазя час за понеделник, като си мислех, че се подразбира, че иде реч за следващия понеделник. „Разбира се, ще ви запазим час за понеделник, 2053-та година. Заповядайте!“ – изчурулика момичето отсреща. Такааа – този салон отпадна.

Попитах синовете ми дали не са чували от техни приятелки за някой свестен фризьор. Получих следния отговор: „Фризьорката X долу-горе я бива, защото една приятелка ходеше при нея и рева два пъти, а фризьорката Y е малко по-добра, защото при нея приятелката рева само веднъж“.

Хм… Ако е за реване, аз вече дадох своята лепта. Значи и при тия двете няма да ида. После една позната, която е сякаш стригана с овчарска ножица, ми препоръча горещо нейната фризьорка. Кимнах умно и се изнесох на зиг-заг. И накрая си викам: „Що да не ида пак при онази, която ми опропасти младините, съсипа ми живота и ми изпи кръвта със сламка? Защо да не заприличам пак на млад есесовец или на някой, когото някой друг е срещнал току-що в цъфналата ръж, но не го е целунал, Боже опази, ами е изпищял от ужас и е побягнал напосоки из ръжта? Не живяха ли сливналии прекалено дълго в мир и спокойствие? Не е ли време улиците пак да се опразнят и вратите да се залостват с греди, а по прозорците да висят магии в торбички, плитки чесън и разпятия?“

И стиснах зъби, плюх си три пъти през рамото, обърнах се седем пъти на пета и влязох в салона. Веднага се изприщих. Вътре се носеше мазна, дебела, грозна чалга от най-грозната. На масата имаше списания с прически от 1990-та до 1998-ма. Миришеше на промишлени количества лак за коса, на къдрин и на страх. Последната миризма със сигурност излизаше от мен. Скоростта, с която изчезнах, беше толкова невероятна, че в салона се чу само едно „пук“ и аз вече се бях материализирала на другия край на света, разхождах се из Забранения град и правех снимки на усмихнати китайци в традиционно облекло.

Искра Веселинова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *