Искра Веселинова

The Бар

Кебапчийницата в пазара е най-странното място на света. Барът от Star Wars ряпа да яде.

Толкова потни бачкатори накуп рядко могат да се видят. Сред тях имаше и някакви голи до кръста шкембелии, нахлузили дебелите си крака в джапанки, сътворени от дизайнер, който е полудял, докато ги е създавал, сам е прегризал собственото си гърло и така се е самоубил, а слугата му китаец е откраднал джапанките-прототип, избягал е с тях в Китай, там са започнали веднага да ги произвеждат в тайните си китайски работилнички, после са ги прекарали нелегално през границата и ето как са се озовали и трайно са се настанили на българския обувен пазар.

За пипер на една от масите седеше циганинът-коминочистач, когото всички в града познаваме – той е симпатичен, усмихва се с всичките си сребърни зъби и сега си похапваше кебапчета и пийваше наливна бира. А над всичко се носеше отдавна забравената миризма на мастика и как ме върна назад…

Помните ли евтините ресторантчета от времето на нашето детство, ароматите на скара, мента и мастика; келнерите, които сновяха чевръсто, помъкнали огромни табли – няколко порции тройка кебапчета с бобена салата и лютеница, чиния с питки, чудовищни халби бира и шопски салати, как ловко лавираха между масите и се провикваха: „Носи сеее…“? И цялата дъвчеща, пиеща, пушеща и оригваща се човешка гмеж-работници, железничари, хамали, продавачи от пазара, какви ли не човешки типажи можеха да се видят на такова място.

Ние зяпахме от вратата, докато някой от келнерите не ни забележеше и не ни запалеше вратовете. И ето ти го – телепортирано през времето, едно такова ресторантче, кацнало в пазара, сред планините от червени чушки, дини и патладжани. Отсреща е разположен магазин за мокети, от който се носи някакъв много мазен кючек. По улицата сноват бабички с морско сини коси, огромни лупи и колички, пълни с чорбаджийски чушлета.

Дойде сладкото време за приготвяне на зимнината. Усещам миризма на дим от запален нейде огън, а на него къкрят компоти и сладка. В късния, безумно горещ августовски следобед, внезапно ме пробожда усещането за зима – като ледена стрела, като тъжен пътепоказател, който сочи в нерадостна посока.

Искра Веселинова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *