Яяя......

Във въздуха витаеше смърт…

Във въздуха витаеше смърт, а реката влачеше гибел към океана.

Денят бе съвсем обикновен. Ден, като всеки друг във Варанаси. Едни перяха в реката, други се къпеха в нея, трети пиеха водата ѝ, четвърти къпеха труп, за да го опаковат като подарък, пети просто си седяха и не правеха нищо. През деня, на Гатите -свещените стълби по поречието на Ганг във Варанаси, цареше тишина и спокойствие. Ганг течеше бавно и всеки, който бе на брега ѝ, вземаше по нещо от нея.

Реката ми вдъхваше спокойствие. Така както винаги ми е вдъхвал спокойствие Дунава. Тази река обаче бе съвсем различна за мен. Това не беше моята река. Това бе река пълна с живот… и смърт. Седнах на стълбите и се загледах във всички посоки. Най-накрая усещах, че мога да дишам спокойно и не ми се ставаше от мястото, на което се бях настанил. Можех да си отседя там цял ден. Така, както го правеха много от тези наистина странни хора.
Гатите на които седях, бяха може би единственото място в този град на ужасите, на което човек можеше да чуе мислите си. Брега на реката, беше нещо като бягство от хаоса и заплетеността, които царяха във всяка точица на този безумен град.

Посещението на Варанаси определено бе ‘‘хайлайфа‘‘ на това пътуване из Индия, което, както всички останали градове освен Делхи, до където бяха билетите ни, бе решено на място. След силните емоции от Мумбай и мумбайското гето, се чудехме на къде, и как да продължим. С автобус, влак, кола или самолет. Със или без посока. Нямаше абсолютно никакво значение. Ако трябва да съм напълно откровен, на мен изобщо не ми се стоеше повече в Индия и всичко за което си мечтаех беше място, на което да се разходя спокойно. Нищо не ми липсваше повече от това, да вървя пеш без да ми се налага да отблъсквам никого. Това за мен, безспорно бе най-негативната част от пътуването ми в Индия.

Мизерията е нещо, което не е толкова трудно да преглътнеш и дори да приемеш. Личното пространство или по-скоро тоталната липса на такова, е нещото, което наистина ме вбесяваше в Индия. Докато разглеждахме картата и разни снимки в интернет за да си изберем посока, една снимка грабна вниманието ми. Бях виждал снимки на това място и преди, но никога не съм си правил труда да се поинтересувам за името му. The holy city of India, великият свещен град на река Ганг. Какво по ангелите е това място!? На снимките, които разгледах, имаше плуващи по реката трупове, върху които бяха накацали гарвани, които ядяха червата им. Други пък биваха изяждани от улични кучета, трети просто се носеха полу-разложени по реката. Трябваше да отида! Бях в Индия и вече бях претръпнал. Не смятах, че след Дарави, нещо в тази страна може да ме шокира и казах на Стасис – брато, отиваме във Варанаси! Резервирахме билети за там, направо за следващия ден. Любопитството да видя Гатите, които се бяха запечатали в главата ми отпреди, и града зад тях, вече ме изяждаше отвътре и нямах никакво търпение.

Полетът от Мумбай до Варанаси, бе малко повече от 2 часа. За разлика от всички останали вътрешни полети, които бяхме преживели в Индия, на този полет имаше поне 7-8 чужденци, което беше обнадеждаващо. Този път дори си бяхме резервирали хотел предварително, което беше доста умна постъпка, имайки предвид, че пристигахме там вечерта. А Варанаси не е град, в който искаш да се луташ по тъмно! Колкото и свещен да е.

Здрав порой ни посрещна на летището, но успяхме бързо да се договорим с един от милионите таксиметрови шофьори, които ни налетяха веднага щом прекрачихме терминала. Пътят от летището до града с такси бе около 40 минути. Това бе и безспорно най-приятният шофьор, било то на такси, рикша, камион или пилот на самолет, който срещнахме в Индия. Не мога да си спомня името на това момче, но бе около 30 годишен, добре образован, говорещ приличен английски и страшно скромен човек. Не усетихме пътя от летището до града, тъй като се заприказвахме с момчето и времето мина неусетно. Разказа ни за семейството си. Съпругата и двете им деца. Работеше като таксиметров шофьор, защото учеше за лекар. Разказа ни за мечтите си, за някои перипетии, през които бе преминал и за несломимият дух и желание да следваш мечтите си, без да драматизира излишно, а по-скоро като на шега, сякаш всичко това, бе абсолютно нормално и част от жизнения му път. Може да звучи нескромно, но вярвам, че имам способността да разпознавам и усещам хората от момента в който чуя гласът им. Поне за себе си. Хора, с които бих продължил да общувам и такива, с които нямам никакво желание да разменя и дума. Това момче бе от хората, които излъчват честност и доброта, с цялото си същество. Даде ни ценни съвети за престоя във Варанаси и ни закара точно до входа на хотела, без да се пазари и без да се прави на ударен. Благодарихме му от сърце и без изобщо да се замисляме му оставихме напълно заслужен бакшиш, който се надявахме ще направи вечерта му по-приятна.

Настанихме се в хотела и се наядохме като за последно, след което седнахме да търсим някого, който да ни разведе из града, защото бяхме прочели, че във Варанаси е абсолютно препоръчително да имаш някой местен със себе си, тъй като този град е един безкраен лабиринт, уличките на който изглеждат еднакво и шанса да се изгубиш е огромен. Хотелът беше далеч от центъра и Гатите, за това бе добре да сме с някой, който знае пътя. С градски транспорт в този град, бе мисия невъзможна.
Няколко души в Couchsurfing горещо препоръчваха един младеж, който да те разведе из дебрите на “приказния град‘‘, да ти разкаже нечувани истории и да ти разкрие тайните му. Това за дебрите и тайните разбира се си го измислих, но така си представях аз разходката из Варанаси. Знаех, че се намирам на необикновено място. Град, единствен по рода си и различен от всичко, което бях виждал до сега и нямах търпение, някой да ми покаже най-доброто от него. Да ме заведе на места, неизвестни за мнозина. За това го търсихме в сайт като Couchsurfing, благодарение на който през годините срещнах прекрасни и страшно интересни хора.

Обадихме се на момчето, но за съжаление ни обясни, че няма да успее в следващите няколко дни, но ако желаем, вместо него града може да ни покаже по-малкият му брат Ришаб. Ришаб трябваше да ни вземе от хотела сутринта и да ни върне вечерта. Цената бе 2000 рупии за него и още толкова за шофьора, с чийто автомобил ще кръстосваме улиците на града. Някъде около 30 долара на човек, което беше нормално.

Ришаб бе млад. Около 20 годишен, добре изглеждащ, добре облечен, с определено по-високо ниво на интелигентност и поведение от на повечето хора, които срещнахме по пътя си в Индия. Момчето бе студент, който учеше в частен колеж, с такси, непосилни за по-голямата част от младежите в тази бедна страна, но бе намерил начин да се справя с финансовите трудности също като брат си и разкриваше тайните на своя град на пътешественици чрез Couchsurfing.

На сутринта пред хотела ни чакаха Ришаб, шофьорът и бялата “ТАТА“ с която се отправихме към първата спирка – Хиндуския университет. Приключението “Варанаси“ започна директно от дворната порта на хотела. Трябваше някак си да се включим в движението, кое бе типично индийско- абсолютен хаос. Докато чакахме някакъв шанс да преминем от другата страна на пътя, станахме свидетели на интересна случка. Беше ми направило впечатление, че тези хора преглъщат това умопомрачително движение с невероятно спокойствие. Слонско. Всеки шофира това, което управлява, както си знае. Като блъскащи колички без да се блъскат и сякаш разговаряха по между си чрез клаксоните, които можеха да те оглушат. Ако клаксоните бяха човешки гласове, то индийската улица щеше да е нещо като финансовата борса на Уолстрийт. Но пък самите шофьори не издаваха и звук. Тези хора шофираха сякаш го правят в космоса. Представям си, ако на тяхно място седяха българи или други балканци…

Та, за интересната случка. Не бяхме само ние чакащите да се включат в движението. Един от автомобилите опитващи се да направят същото, по неволя засече мотопедист на скутерче, който се отклони леко от колата, която съвсем леко го закачи, но бе достатъчно да загуби равновесие и да падне. Тогава, като глутница кучета, десетки други шофьори, мотопедисти и пешеходци се нахвърлиха върху шофьора на автомобила, сякаш искаха да го разкъсат. Такава саморазправа от тези иначе спокойни и тихи люде не очаквах. Човекът нито се опитваше да избяга, нито беше агресивен. Просто заради едно недоглеждане, заради една грешка, отнесе такава агресия, че умът ми не го побираше. Такава задружност да го осъдят на място… да не повярва човек.
Грешки из пътищата на Индия се случват всяка секунда и всеки ден умират стотици поради липсата на абсолютно всякакви правила на движение. Пък такава врява за едно засичане, при което всъщност не съм убеден, дали вина нямаше и мотопедистът.

Както и да е, продължихме си по пътя, без случката да направи особено впечатление на нашите индийски предводители. По пътя към университета поразпитахме Ришаб за неговата особа. Беше ми интересно да науча не само за този извратен град, но и какво е да си част от него. Да си роден и израсъл там. Да кръстосваш тези диви улици всеки ден и да преследваш мечтите си на подобно място. Какви всъщност са мечтите на човек, вдишващ всеки ден от въздуха на това побъркано място и заобиколен от среда, която малко хора на света могат да си представят, че съществува. Защото Варанаси не е непонятен и различен само за западно европейците или други от така наречения “бял свят“, Варанаси е съвсем, съвсем друга вселена и така различна мерна единица дори и за най-трудните за живеене страни в света. Не бих могъл да сравня този град с никой друг!

Можех да го попитам хиляди въпроси гледайки през прозореца на горещият автомобил. Преживявах културен шок, отново! И то при положение, че не бях пристигнал във Варанаси от България или Норвегия, а от Мумбай. Тъкмо бях посетил Дарави преди дни, смятайки, че повече нищо в Индия и на света не би могло да ме впечатли в онзи шокиращ смисъл на думата. Но уви. Варанаси беше хапка, която трудно се преглъща. А денят беше съвсем в началото си.

По пътя към централната част на града, преминахме през места, които не съм си представял дори в най-зловещите си кошмари. Или поне не съм си представял, че на подобно място могат да живеят човешки същества. Улици, от двете страни на които се издигат планини от боклук. Една от улиците, през които преминахме за да заобиколим извънземният трафик и да спестим няколко минутки в колата, която се превръщаше в сауна, беше нещо като сметище за гуми. Толкова гуми на едно място не съм виждал през живота си. Имах чувството, че там бяха всички гуми на света, събрани на едно място. На едно мръсно и отвратително място. По шосето бяха наспирали няколко камиона, а по асфалта се носеше пепел от песъчливата земя, върху която бяха нахвърляни милионите гуми. Миризмата през прозореца, който бях открехнал леко, за да не се задушим в горещия автомобил, беше неописуема. Гледката… още повече! За времето през което преминахме от другата страна на тази планина от гуми, си представих, че живея на планетата ‘‘Гума“, където нищо друго не съществува, освен гуми. И няколко камиона.

Една вечност по-късно, литър пот и няколко истории за живота на Ришаб, пристигнахме в Хинду-университета. Предполагам като повечето, а може би всеки университет в Индия, в коридорите и на входовете имаше различни статуи на богове, пред които хората се молеха, палеха свещи и един чичко с очила събираше дарения. Миришеше на тамян, беше горещо, имаше адски много хора и общо взето не ми беше особено интересно. Пообиколихме университета, прилежащите му храмове и зали за молитви, и се отправихме към следващата точка – Маймунския храм (The monkey temple).

Не си спомням колко време ни отне докато се придвижим дотам, но не бе малко. Варанаси е голям град. Огромен бих казал. Снимките на Гатите и поречието на река Ганг заблуждават. Този град е един безкраен лабиринт. Една своеобразна лудница. Улиците са тесни, дори и най-широките булеварди. А преките, погледнати отгоре биха били абсолютно невидими. Въздухът е тежък, влажен и със собствен характер. Всяка глътка въздух в този град, е като една изпушена цигара. Като непушач, това не ми харесваше особено.

Маймунският храм… не беше пълен с маймуни, както очаквах. А с хора. Хора, вярващи в нещо. Палещи свещи, молещи се, целуващи стената на храма и обикалящи го. В стената, бе внедрена статуя на Богинята Дурга, на която е посветен храмът. Дурга приличаше на маймуна, без да я обиждам. Просто така си изглежда наистина. И според легендите, сегашната статуя на богинята не е направена от човек. Просто се е появила в храма от само себе си, скоро след построяването му. В Хиндуизма Дурга е превъплъщение на Шакти (женска сила), била облечена в червено, яздела тигър и била въоръжена с триединството на Шива, диск на Вишну, и меч. За това и ми нарисуваха една огромна, червена точка на челото, с която прекарах няколко часа. Легендите винаги са интересни. Но честно казано смятам, че индийците леко прекаляват. Всъщност, не само те. Но… всеки има право да вярва в каквото си поиска. Лошото е, че всеки е прекалено убеден, че това в което вярва е абсолютно правдоподобно и дори не го подлага на съмнение. Когато една история е повторена хиляди пъти, разказвана хиляди години, тя някак си се превръща в истина. Истина, зад която застават и отстояват хиляди, милиони или милиарди. И тяхната истина, е единствената истина. За нея водят войни и убиват. Чрез нея контролират и биват контролирани. И замисляйки се, всъщност отдавна още съм се замислял над това, нашата религия не е по-различна с нищо. Религия, като всяка друга. Базирана на легенди, притчи… и на времето.

А чували ли сте за пастафарианството? Абсолютно реална и легитимна религия, като всяка друга. В Нова Зеландия например, представителите на пастафарианството, са оторизирани да провеждат сватбени церемонии. Пастафарианите са хора, като всички нас, които вярват в своя Бог – Летящото спагети чудовище (The flying spaghetti monster). Религията е изповядвана от хиляди хора по цял свят и е форма на протест. Но всъщност, какви са доказателствата за НЕ-съществуването на Летящото спагети чудовище?? А какви са доказателствата за съществуването на другите религии?? С какво тази религия е по-различна от Хиндуизма, Будизма, Исляма, Християнството или която и да било друга, изповядвана в Индия например? Разровете се в интернет и прочетете кой е Боби Хендерсън (Bobby Henderson)- пророкът на евангелието на Летящото спагети чудовище.
Но… както се разказваше в един прекрасен филм наречен ”Big Fish”, папагалите в джунглата обсъждат всичко, за което може да се сетите – мода, кино, музика, секс.. но не и религия. Защото никога не знаеш, кого можеш да обидиш. За щтова, спирам дотук с религиите.

Във Варанаси храмове да искаш. На мен храмовете ми идват малко в повече. От точка до точка в този град се стига за часове и тъй като вече беше обяд, помолихме Ришаб да ни “вкара във филма‘‘. Стига храмове, време беше да ни покаже това, за което бяхме дошли. Искахме да се потопим в ежедневието на този град. Да усетим кварталната атмосфера, кварталните и централни улички, Гатите, реката… и разбира се кремациите. Ришаб се обади на шофьора, който се бе отдалечил някъде, за да паркира, докато бяхме в Маймунския храм и се отправихме към вътрешността на града. Във Варанаси има какво да се види. Този град освен адски мръсен, вонящ и разрушен, е и интересен. Старостта му се забелязва и усеща във всяка тухла, във всяко парче бетон. Ако някъде имаше толкова голям музей, целият този град щеше да е един от експонатите му. Въздухът около шосетата беше толкова замърсен, че на 500-1000 метра едвам се виждаше. Къщичките из кварталите бяха така нахвърляни около тесните улички, все едно малко дете ги е редило в неправилен пъзел. Енергията на този град се усещаше така, сякаш беше нещо материално. Нещо като чук по главата. Бяхме прекарали само няколко часа из града, без дори да сме влезли в сърцевината му и вече имах лек главобол. А кожата ми бе станала лепкава.

Докато се движехме едвам-едвам из кошмарния трафик, съм заспал. По едно време се събудих, и това което виждах през прозореца, бе едно цветно море от хора. Всякакви хора. Улиците във вътрешността на града приличаха на кошер, от който един рояк пчели излизаше, друг влизаше. Но вместо пчели – хора. А между тях – мотори, колелета и рикши бибиткаха и се шмугваха във всяка отворила се пролука в тълпата. Сляхме се с нея и внимавахме да не се отдалечаваме нито един от друг, нито от Ришаб. Момент невнимание и шансовете да се намерим отново граничеха с нула. По едно време ме обзе нещо като еуфория. Това място беше толкова откачено, че адреналина ми се повиши и усещах как не мога да си затворя устата, а ченето ми се схваща все едно съм взел “екстази“.

Тръгнахме пеш към реката, която не бе никак близо. Иска ми се да кажа, че се разходихме до нея, но в големите Индийски градове не се разхождаш, а ходиш. В Индия ходенето не е разходка, а работа. Прецизна и тежка работа. Там трябва да си нащрек и очите ти да са отворени на осем във всеки един момент. Иначе рискуваш я да се пребиеш, я да стъпиш в някое кравешко лайно, я нещо друго. Отделно, постоянно трябва да вдигаш тениската си, с която да покриваш носа си, защото миризмите много често са абсолютно непоносими. Във Варанаси специално, тоалетните на много места са общи и са директно на улицата. Съвсем сериозно! В някое ъгълче на тясната уличка има дупка, покрита с камък, и когато искаш да отидеш до тоалетна, просто поместваш камъка, вършиш си работата и плискаш една кана вода. Миризмата около тези дупки е неописуема и се усеща от десетки метри.

Друго предизвикателство, с което трябва да се справяш из уличките на Варанаси, са кравите и биковете. Не са агресивни, напротив, страшно приятелски настроени са, но изобщо не им пука, че са застанали на средата на улицата и няма откъде да минеш. Улиците са си техни. И обичат да си хапват найлонови торбички, които за тяхно щастие са абсолютно навсякъде. Докато вървиш из улиците, широки около метър и половина, освен, че трябва да се разминаваш с хиляди хора, през няколко секунди зад теб или пред теб се появява бибиткащо моторче. Във Варанаси, пък и не само там, няма забранени улици. Ако имаше място за кола, кола щеше да мине. Ако имаше място за камион, сигурно и камиони щяха да се движат из тези улички. Абсолютно ненормално, умопобъркано и забавно място е този град. И той може да е всякакъв – мръсен, вонящ, шумен, откачен… но едно е сигурно, този град се помни завинаги.

През живота си не съм казвал думата ‘‘не“ и ‘‘не благодаря‘‘ толкова пъти, колкото ми се наложи да я кажа във Варанаси. Всеки търговец от сергиите, разположени на всяка крачка из тесните улички, ни дърпаше за да ни предлага стоката си. От време навреме се шмугвахме в някои от преките без посока, просто, за да разглеждаме случайни улички, а също и да избягаме от потока хора, който се стичаше по тях като река. Разнообразието от препятствия във Варанаси е впечатляващо.
Ресторантите (ресторанти е силно казано), миеха посудата си директно на улицата. Искахме да си починем малко и се забихме в нещо като кафене, което вместо кафе сервираше ласи (напитка от кисело мляко с плодов вкус).

След половин часовата почивка, продължихме към реката. Вярвахме сляпо на Ришаб, затова го последвахме през най-извратеното и филмирано място, на което кракът ми е стъпвал. Не зная, наистина ли това бе единственият път към Ганг или просто момчето искаше да ни вдигне адреналина, но мястото през което ни прекара беше абсолютно нечовешеко. Нещо като тунел, дълъг някъде около 30-40 метра. Започваше от една малка, тъмна уличка, на която странно гледащи младежи играеха на зарове, точно пред тунела, към който водеха стълби, по които се слизаше. Самият тунел бе широк около 2 метра, а през средата му минаваше канал с мръсна вода. От двете страни на канала, по цялото продължение на тунела, имаше бетонни “тротоари“, високи около половин метър без да бъдат прекъсвани, а върху тях… най-надрусаните хора, които бях виждал. ”Babbas”, обикновени бездомници, стари хора… всякакви. Едни седяха по турски, други спяха, трети бяха изпаднали в транс, четвърти просто ни наблюдаваха с очи като калейдоскопи, които сигурно ни виждаха в хиляди цветове и форми. Това не бяха напушени хора, това бяха хора на много тежки наркотици. Единствената светлина в тунела беше тази, промъкваща се през него от двете му страни. Чувствах се като Костенурка Нинджа и се чудех на акъла си, какво правя в тази проклета дупка. Това беше място, на което като нищо можехме да сме “чао”. Съвсем спокойно обаче излязохме от другата страна и не след дълго пред нас се разкри невероятната гледка към река
Ганг – великата свещена река.

Най-замърсената и мизерна на планетата. Но красива. Имаше нещо тайнствено в нея. И гледайки я, напълно се абстрахирах от всичко останало, случващо се зад гърба ми. Течението отнасяше мислите ми далеч от това място. Въздухът също бе по-лесен за преглъщане. Наоколо имаше хора, вършещи редовните си занимания или просто не вършещи нищо, което също си е редовно занимание за повечето индийци. Компания ни правеха няколко от хилядите кучета в този град. Да, във Варанаси освен милиони хора, има и хиляди улични кучета, които за огромно съжаление, сякаш са излезли от филм на ужасите. Едва ли има друго място на планетата, където толкова много животинки страдат от краста. Може би 90% от кучетата, които видяхме бяха полу-голи. Наистина тежка гледка. Но тежките гледки тепърва предстояха. След известно време, прекарано на брега, всеки потопен в своите си мисли, беше време да се отправим към Гатите.

Помолихме Ришаб да попита някой местен с лодка, дали ще ни закара до там по реката. Не искахме да се връщаме обратно през тази човекомелачка.
На път към Гатите си поговорих отново с Ришаб за неговия живот и бъдещето. Разказа ми, че има достъп до интернет и кабелна телевизия. Има представа за света далеч от Индия, за Европа, Америка… Попитах го, един ден, ако забогатее или просто има достатъчно пари за да се чувства свободен да избира, къде би желал да живее. В коя страна по света би заживял. Отговори ми адски уверено – Варанаси! Попитах го два-три пъти сериозно ли? Има ли представа, колко спокойно, чисто и безопасно е на толкова много места по света, каква диверсия от култури, природа и хора е ‘‘там навън‘‘, отвъд границите на тази страна. Каза, че си представя, но не би заменил Варанаси с нищо. Загледах се в мътната река и замълчах. Лодкарят гребеше здраво към Гатите и след около половин час по течението се озовахме на мястото, което се бе запечатило в съзнанието ми и което винаги съм свързвал с Индия.
Винаги, когато чуех думата Индия, в съзнанието ми изплуваше мястото, на което се намирах точно в онзи момент. Гледката беше завладяваща. Варанаси може да е най-мизерното място на планетата, но пък е красив, това няма как да се отрече.

Когато слязохме на Гатите се запътихме към крематориума. Вечно горящият огън на брега на реката. Мястото, на което всеки хинду мечтае да завърши жизнения си път и да сложи край на преражданията си, като намери вечен покой в рая. Хиндусите вярват, че ако прахът им попадне във водите на Ганг, тяхната душа ще бъде транспортирана директно в рая и по този начин ще избегне цикъла на прераждането. В култура, която вярва в прераждането, това понятие, наречено ‘‘мокша‘‘ е проникновено. Колкото по-свято е мястото на което умреш, толкова по-големи са шансовете ти да постигнеш мокша и да избегнеш връщането си на Земята като крава или буболечка в следващия си живот.

Много хора вярват, че Варанаси е обитаван от повече от 5000 години, което би го направило един от най-старите градове в света и най-свещеният по цялото поречие на Ганг. Затова, хора от всички части на Индия прииждат във Варанаси, за да си вземат свещена вода от реката, да се изкъпят в нея или просто да изчакат смъртта си там. Някои прекарват години в чакане. Някои изминават пеш хиляди километри, за да стигнат до Варанаси, където да доживеят остатъка от живота си, с надеждата душата им да отиде в рая. Тези хора вярваха толкова силно. Вярваха сляпо. Гледайки ритуалите, единственото нещо, което ми минаваше през главата бе, че без значение какъв си и в какво вярваш, накрая нито един от нас не се измъква жив.

Ришаб ни бе подготвил изненада. Изненада, която не ни хареса особено. Момчето, като повечето индийци опитващи се да изкара някоя рупия в повече, имаше своите практики. Освен стандартните такива, при които води чужденците на уж най-изгодните и висококачествени места за пазаруване, от които след това прибира комисионна, ни бе подготвил тур из мястото за кремации, с един от хората, прекарали целия си живот, работейки на “burning ghat”(Гатите за кремации).
Казваше се Радж. Възрастен, около 50 годишен индиец, с оръфани дрехи, и изморен поглед със страшно зачервени очи, което е нормално, когато прекарваш цялото си време на място, на което горят няколко огъня и димът е непрогледен.

Радж започна да ни обработва отдалеч. Още като чух интонацията му, картинката ми стана ясна. Започна да ни реди едни врели некипели, за смисъла на живота, за кармата, за материализма, за уважението към родителите, но всичко това в една заучена и наистина прочувствена история, която може да те разтопи. До момента, в който с най-милите и нежни очи, протегне ръка за дарение. Дарение, с което уж купуваш килограм от специалното дърво, пристигащо далеч от Хималаите, което малко индийци могат да си позволят. Цената на килограм дърва беше между 400 и 600 рупии в зависимост от качеството му. За кремацията на едно тяло, са необходими между 80 и 160 кг. дърва. Сума, непосилна за по-голямата част от населението на Индия. За това и не всички тела биват изгаряни, не всеки може да си го позволи. Средно по 100 000 тела годишно просто биват потапяни или пускани по течението на реката. Радж така добре играеше играта си, че когато настъпи момента за ‘‘дарението‘‘, да се почувстваш адски мижитурски и отвратително, ако след цялата тази реч, не му дадеш пари.

В момента, в който изплю камъчето, се намирахме в нещо като празна бетонна стая със стари сиви стени, точно над огньовете. Димът от тях проникваше през прозорците, които в случая бяха просто празни дупки. На мястото на което трябваше да има врата, която също липсваше от стотици години, на пода седеше възрастна жена, облечена в старо, тъмно-синьо сари, на главата си имаше забрадка, а лицето си покриваше с копринен шал, за да не вдишва от пепелта на кремациите. Тъй като, въпреки че знаех, че парите които дам на Радж няма да отидат за дърва, наистина ми беше неудобно да му откажа и докато Стасис му обясняваше, че просто не му вярва, а също не вярва и във всичко това, което се случва навън, аз се обърнах на другата страна, за да извадя от вътрешния джоб на боксерките си някакви пари, с които да си откупя риска да бъде прокълнат.

В този момент, забелязах жената седяща на пода под рамката на липсваща врата. Никога няма да забравя как ме погледна. Свали шалът от пропитото си лице, с добре очертани скули и адски сини очи, и с бавно поклащане на главата си ми даде знак да не давам пари. Спрях се за секунда и я погледнах учудено, а тя с няколко жеста, без да обелва и думичка ми показа, че Радж е наркоман и всичко което ни е наговорил е театър. Аз пък кимнах одобрително и с жест от своя страна и показах, че ще му дам съвсем малко. Тя пък, отново с езика на тялото ми отвърна, че си е моя работа, но не би трябвало да му давам нищо. Адски странна случка беше това. По-късно, когато обсъдихме със Стас театъра на Радж, се оказа, че той дори не е видял тази жена. В крайна сметка, не ми пукаше особено за какво ще похарчи тези няколко долара в индийска равностойност, които му дадох. Не ми се обясняваше и не ми се пазареше с този човек. Огънят си гореше и отидохме на един парапет, за да погледнем отгоре.

Точно на това място, беше изключително горещо. Очите ми се напълниха с дим и усетих, как топлината изгаря лицето ми. На няколко пъти се отдръпвах назад, после поглеждах отново. Погледът ми се спря на един конкретен огън. На жена. Беше увита в зелена хартия и огънят имаше някак си зелен оттенък. Лицето и се бе стопило и вече се виждаше скелета, който бе с широко отворена уста, сякаш крещеше. Странно, но не почувствах абсолютно нищо. Нито страх, нито отвращение…Нищо! Все едно не бях видял горящ труп. Някъде около час преди това, докато обикаляхме около горящите Гати, друг труп, също увит в цветна хартия и цветя, бе качен на лодка и заедно с още няколко души, отплава навътре в реката. Когато се отдалечиха на стотина метра от брега, просто го хванаха за краката и главата и го хвърлиха в реката. Тялото потъна мигновено и лодката пое обратно към брега. Това бе или просто човек без възможности, не успял да за закупи приживе дърва за своята кремация, или свят човек.

5 вида хора са смятани за светии и не биват изгаряни. Това са деца до 10 годишна възраст, свещеници, умрели от ухапване на Кобра, умрели от шарка и още един вид, който не мога да си спомня. Това, което ми направо най-лошо впечатление обаче и ме отврати бе, че дори на това, смятано за най-свещено място на света, където би трябвало всички да са равни, огромно значение отново има кастата! Дори пред смъртта, тези хора се делят на КАСТИ!!! Най-ниските такива – the untouchables (недосегаемите), биват изгаряни на най-ниското ниво, директно до водата, където е най-голямата мизерия. Следвани от средната каста, чийто представители биват изгаряни едно ниво над-тях, около 3-4 метра, и накрая, около 20 метра по-нагоре на върха на сградата, биват изгаряни богаташите, най-високата каста в Индия. Супер дупер духовна работа!

Вече умирахме от глад и решихме да оставим Аарти церемонията за следващата вечер. Бяхме прекарали целият ден в този умопомрачителен град и енергията ни напускаше. Трябваше да хапнем нещо, а и пътят до хотела не бе никак малко в този луд трафик. Ришаб се бе разбрал вече с шофьора да ни вземе от някакво място, до което имахме около 40 минути пеш през морето от хора. В близост до централните Гати улиците на този град бяха още по-нереални. Хора, мотори, рикши, звуци, миризми и измежду всичкото това, от време на време като че ли от нищото се появяваше групичка от хора, които изглеждайки весело, пеейки и подсвирквайки, носеха на дървена носилка труп. Увит в цветна хартия, покрит с цветя, поел своя последен път на тази планета, към бреговете на свещената река, откъдето според вярванията, ще поеме към светлата вечност.

Ние пък хапнахме в едно мизерно капанче, което според Ришаб бе най-доброто заведение в центъра на Варанаси, любувайки се на разнообразието от хора – живи или умрели, а след това поехме към хотела. Още с влизането, се запътих директно към душа. С дрехите! И с обувките. Трябваше да отмивам засъхнала пот и човешка пепел от себе си.

Варанаси е специално място. Тежък град! Град, който не всеки може да понесе. Някои издържат само ден, други повече. Дали си заслужава да бъде посетен – ДА! Дали бих го посетил отново… вероятно. Защо? – не знам. Не за всеки въпрос си има отговор. Може пък да съм бил индиец в някой предишен живот…

Снимки: Авторът
Автор: Филип Захариев

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *