Искра Веселинова

Духът

Духът обитаваше огромна изоставена каменна къща в покрайнините на големия град.

Къщата беше историческа забележителност, защото в нея по време на Великата френска революция беше живял не кой да е, а телесната форма на въпросния дух. Той беше аристократ, последна фина издънка на старинен и много богат род, чиито деди бяха кръвни роднини на Хилдеберт Трети Справедливия.

За нещастие на клетата му телесна форма, тя беше екзекутирана от монтанярите през 1793-та, но това не тревожеше Духа, защото той беше поизгубил представа за време и минало и много неща му се струваха, от безплътната му гледна точка, незначителни. Той помнеше, че беше поет и дори сега, докато витаеше из ледените каменни коридори или висеше под тавана в най-топлата стая (беше зиморничав) от скука си съчиняваше рими, но сам забелязваше, че те ставаха все по-безформени и тънки, като паяжините, оплели прозорците на горния етаж и тази мисъл го плашеше.

Духът съзнаваше, че става все по-безтелесен и невидим и си обясняваше това с липсата на отношения с хора. И имаше предвид живи хора, защото в мазето, между буретата, сред мириса на влага и плесен, живееше друг дух – на старата икономка на някакъв дребен буржоа. Духът не беше сноб, поне не и много, но все пак странеше от онова тумбесто хленчещо нещо, което непрекъснато стенеше и ридаеше за миналото и за това как всеки петък печало гъска на господаря си и колко го хвалел той за ненадминатите му готварски и домакински умения.

Духът, когото за улеснение ще наричаме и Аристократа, се отегчаваше до полуда и ако беше жив човек, вероятно наистина би полудял от скука и от неправене на нищо. Да витаеш из коридори, да шаваш край картини и да надничаш под праговете, не е занимание, което може за дълго да задържи вниманието на един интелигентен дух. А Аристократът беше много образован, умен и изискан. При това често се сещаше, че беше и голям ухажор, флиртът му беше в кръвта и дамите изпадаха в треска, щом ги удостоеше с интереса си.

В началото, когато се засели в голямата каменна къща, тук имаше много хора и това го дори стресираше, защото още не се беше отърсил от неприятните емоции около екзекуцията. Радваше се обаче, че поне си има глава, защото беше чувал за духове, които носели главите си под мишница – каква проява на лош вкус, отвратително! Няколко десетилетия се забавляваше, като гасеше свещите на хората, духаше им в ушите, докато спят и дори се опитваше да им обръща нощните гърнета, което си беше детинщина и грубост, но за щастие, Аристократът преодоля тези лоши наклонности и остави невинните хорица на мира. А и никой от един дух не знае по- добре, че да обърнещ нощно гърне е напълно невъзможно, когато ръката ти минава през него и …хм…съдържимото му, все едно е въздух.

А после годините се завъртяха много бързо, дори за безвремието, което всъщност Аристократът обитаваше. Сякаш преди миг беше подслушвал сладостните любовни стенания на богатия бижутер, който по някое време беше купил къщата и неговата очарователна, макар и малко позаоблена метреса и изведнъж го беше стреснал клаксонът на яркочервен автомобил, от който се изсипаха куп крещящи деца, намусена майка и надут баща.

Настъпиха трудни години с това неврастенично семейство, с техните крясъци, тропане на врати и неприятната склонност на децата да се промъкват, от която Аристократът разви нервни тикове. Но после семейството си събра панически нещата, качи се в поовехтелия вече автомобил и не се върна никога повече, защото започна война.

По звънливата настилка на уличките маршируваха ботуши, ехтеше лай на команди на грозен език, в който Аристократът много трудно разпозна нещо подобно на немски, чуваха се ужасни звуци и тътнеж на великански механизми, които влачеха тежки вериги и имаха ужасяващи огромни дула.
Той гледаше през прозорците, но не се осмеляваше да излезе навън, защото се боеше, че няма да може да се върне обратно, а сега къщата, макар че беше вечно студена, му се струваше като тих пристан.

Къщата опустя за дълго време. Духът беше толкова отегчен, че дори се опита да повитае заедно с Икономката, но тя почти го подлуди с ужасния си хленч, при това изговорен на кошмарния диалект на глупава фламандка. Те негласно си разделиха къщата и Аристократът се разположи на стълбището и на горния етаж, а също и в градината, поне дотам, докъдето се осмеляваше да излезе. Икономката подсмърчаше под стълбището на долния етаж, в кухнята и в мазето.

Междувременно един топчест уредник от музея за класическо изкуство дойде с важна физиономия и дебела папка под мишница, качва се и слиза, влиза и излиза, наднича зад паравани и почуква по стени, отваря и затваря шкафове, дълго души въздуха в мазето, рови в библиотеката, ходи на тавана, където дълго киха от праха и изглеждаше толкова надут и величествен многознайко, че дори Икономката се уплаши, млъкна и се спотаи между буретата, които уредникът щателно преброи и записа.

Къщата се превърна в част от музея и в нея заприиждаха хора, каквито Аристократа никога не беше виждал- те миришеха на пот, дъвчеха нещо, сякаш бяха крави, носеха странни шапки и смешни гащи до глезените, говореха високо, смееха се твърде много, бяха невъзпитани и шумни и Духът истински се притесни- така ли щеше да бъде занапред?

За щастие, посетители идваха все по-рядко и вече имаше цели дни, в които слънчевите зайчета спокойно играеха по лъснатия под, в градината цъфтяха пролетни цветя, миришеше на чисто и дори хленчът на Икономката се струваше симпатичен на уморения от хората Аристократ. Той отново се отдаде на любимото си занимание – книгите. За огромно негово щастие духовете можеха да се вливат в книгите и да четат. Това наистина беше вливане – красиво и изпълнено със сладка меланхолия. Книгите ухаеха по неповторимия си начин, който само един библиофил може истински да оцени – аромата на хартия и мастило, на тлен и нетленност, на време и безвремие, на ден и нощ, на страст, дързост и мълчание.

А един ден Аристократът усети нов дъх – далечно познат за него, хубав и изпълнен с топлина. Миришеше на горещо прясно кафе, телесната му форма познаваше този мирис и го харесваше, а сега духовната форма го усети с други, непонятни за нас сетива и се възхити на тежката горчиво-сладка миризма – силна, възбуждаща и очароваща. За пръв път от много време на Духа му домъчня, че не може да яде и пие. В първите години след екзекуцията това много му липсваше и той се измъчваше от глад и жажда, от невъзможността да подложи шепа и да пие до насита студена вода или да откъсне ярък плод от градината и да забие зъби в тънката уханна кожица, а сладкият сок да потече по брадичката му. Тогава той още можеше да плаче – без сълзи, разбира се, но този плач беше горък, изтръгваше се дълбоко от тъжната безтелесна форма и отекваше из каменната паст на къщата. И сега му се доплака, усети силно стягане там, гдето някога бяха гърдите му; той не дишаше, а сякаш дъхът му секна и остър спазъм на ридание раздра клетия въздушен облак.

В този миг вратата хлопна и Аристократът осъзна, че някой жив се движи в сводестия коридор. Духа чу ясно стъпките и по отчетливото чаткане, като от копита на млад кон, разбра, че идва жена. Знаеше, че сега жените носят ужасни обувки, качени на нещо като дълги игли и недоумяваше как пазят равновесие, а беше ги виждал дори да подтичват. Той се беше притаил зад червената плюшена завеса в малкия кабинет на горния етаж, но сега изскочи навън и се понесе над дялания камък на стълбището, плъзна се като котешка лапа по перилата и кацна точно пред посетителката. Тя го изуми, може би защото много отдавна не се беше вглеждал толкова отблизо в лицето на жена. Косата ѝ грееше с мек червеникаво-кафяв цвят, в който нахлуващото от прозорците слънце рисуваше нежни светлосенки. Лицето ѝ беше светло, леко румено, а по бузите ѝ, като петънца по пъдпъдъчи яйца, пъстрееха лунички. Очите ѝ бяха малко полегати, зелени, бистри и усмихнати. А в лявото ѝ око също имаше малко петънце, встрани от зеницата.

Духът беше запленен. Тази жена му се стори невероятно красива. Толкова красива, дишаща и истинска, че той спонтанно се поклони дълбоко и посегна да целуне малката ѝ ръка, но просто премина през нея. Жената потръпна за миг, а Аристократът се сви от неловкост и огорчение, заболя го от безсилие и не знаейки какво да прави се шмугна в камината и сгуши в комина.

Жената усети лекото течение, идващо от огромната празна камина и изучаващо надникна вътре. Изви глава нагоре към тъмната дължина на комина и Духът видя как очите ѝ припламнаха в мрака. Чак сега той се сети, че в дясната си ръка жената държеше чаша с кафе. Ароматът на горещата напитка се сливаше с някакъв друг аромат – на нежни цветя; на млада трева, топло милвана от слънцето; на купа сладки плодове; на гора и пролет.
Не издържа, гмурна се след този възбуждащ букет от миризми и намери жената в симпатичната приемна, сега превърната в малка галерия с няколко много хубави картини и изящни статуетки. Жената ги разглеждаше обстойно, в детайли, спираше пред всяко платно и дълго се взираше в него, погледът ѝ го обхождаше от ляво надясно, после от горе надолу и повтаряше същото още веднъж. После отдели много внимание и на статуетките. Докосваше ги, но само с върха на пръстите, леко и много внимателно. Това, което видя, изглежда ѝ хареса, защото жената се усмихваше лекичко през цялото време. Също като уредника, тя обиколи къщата и не пропусна нито един детайл – от отварянето на прозорците до пускането на водата в тоалетната. Влезе и в кухнята на долния етаж и изкара акъла на Икономката, която дремеше в едно готварско списание.
Жената затропа с вратичките на шкафовете, отхлупи чайника с красивите рисувани цветя, отвори фурната на тромавата печка и издърпа поред всички чекмеджета.

Аристократът я следваше развълнуван и щастлив, защото тези обиколки не бяха безцелни, жената имаше вид, сякаш ще се нанася в къщата. Още повече, че навън беше спрян смешен тумбест автомобил, а край него бяха струпани кафяв кожен куфар и няколко шарени чанти. И жената наистина се нанесе в къщата, която очевидно беше изгубила статута си на музей. И по- добре!

…Битието в голямата каменна къща се промени. Рано сутрин приятният мирис на кафе се смесваше с апетитния дъх на топли кроасани с масло. Жената закусваше в слънчевата кухня, а когато беше достатъчно топло, похапваше в градината. Духът се престраши и излизаше с нея, кацаше на ръба на желязната маса, на която димеше каничката и жълтото масло се топеше по горещите кроасани. Жената обличаше червено яке, обуваше онези смешни червени ботушки, които Духа много обичаше, сядаше на железния стол с извитите крака, като първо си подлагаше обла възглавничка с избродирани птици, кълвящи зрънца край люляков храст, разгръщаше вестник и започваше съсредоточено да чете.

Закуската минаваше бавно и приятно. Слънцето топлеше малката градина, оградена с нисък каменен зид. Край зида имаше плодни дръвчета. Голямата синя пощенска кутия се запълни с писма. Два пъти седмично започна да идва симпатичен върлинест стар градинар, винаги широко усмихнат, дружелюбен и мил. Той работеше усърдно до обяд, после се качваше на раздрънкан дамски велосипед с кошничка и си отиваше. Докато той се грижеше за растенията, жената работеше вкъщи. В камината гореше огън, по стените пълзеше мека топлина, подовете се затоплиха и на Аристократа също му беше топло и много хубаво. Той бързо разбра, че жената проверява книги. Получаваше ги по пощата, сядаше на бюрото в малкия кабинет, слагаше си очила и изведнъж ставаше много сериозна, почти студена. Тя започваше да чете и да поправя нещо, а Духа седеше зад рамото ѝ на облегалката на стола и надничаше любопитно в текста. В началото му беше много трудно. Той беше високообразован за своето време, а и както казахме, сам пишеше сносна поезия. Но езикът се беше много променил. Наложи му се да се учи наново. Това не го обезкуражи, защото той разполагаше с цялото време на света, за да се усъвършенства.

Скоро установи със задоволство, че е напреднал достатъчно, за да чете без затруднение и най-витиеватия текст. Начинът на изразяване го порази. Хората бяха станали тъй груби в словото си, сякаш търкаляха камъни. А речта трябваше да бъде изящна, като нежна любовна мелодия, като звън на струни. Освен грубостта, смути го и прекалената прямота, с която хората изразяваха чувствата си. Поетите говореха като селяни, без свян и задръжки и без да уважават чувствата на другите. А писанията им за плътската любов просто го изумиха. Той би пламнал от срам, ако можеше да пламти. Прочете такива грозни думи, че изгуби покоя си за няколко седмици, отврати се, засрами се, че една жена чете това и спря да седи зад рамото ѝ. Витаеше огорчен из коридорите, започна пак да се крие в комина и да шава зад завесите и не излизаше в градината.

Лека-полека се успокои и започна отново да я придружава, но не четеше, а просто си седеше, кацнал на стола, вмъкваше се в меките вълни на косата ѝ и се наслаждаваше на сладкия ѝ мирис, на бледата ѝ кожа и на сладката палитра от лунички. Гледаше извивката на малкото ѝ ушенце, треперливия проблясък в среброто на обецата и как хапеше долната си устна, когато беше особено съсредоточена и взе, че се влюби.

Когато осъзна това, Аристократът остана като поразен от гръм, както би се изразила баба му. Той си я спомняше особено ясно сега – облечена в разкошна рокля, с напудрена коса, с красиви бижута и изящно извита ръка, в която държеше парченце розов сладкиш. Фината ръка му подаваше сладкиша, а Аристократът гледаше запленен дългите бледорозови пръсти и съвършените дъги на перлените нокти. Чуваше смеха ѝ – сребрист и нежен като на младо момиче. Баба му разказваше на любопитните дами около нея за някакъв младеж, който се влюбил от пръв поглед в красива венецианка. Когато я видял, той останал като поразен от гръм. Тогава на Аристократа това сравнение му се беше сторило много смешно и той изтича и се скри зад огромното кресло на баба си, където се посмя на воля, без да му се скарат, че се държи непристойно. Сега разбираше много добре какво е искала да каже баба му. Чувстваше се прекрасно и ужасно едновременно, витаеше по стълбища и коридори като зашеметен, слизаше в мазето при Икономката и се щураше завеяно между буретата, а тя протестираше и се оплакваше, че никой никого не зачита и докъде ще стигнем тъй, ако договорките не се спазват и всеки се разкарва, където му скимне, но той беше глух за жалбите ѝ.

Започна пак да се носи из градината, където беше лято и в малките лехи имаше пищно тържество от цветове и аромати. Вечерите бяха особено мъчителни за Духа. Тогава жената се прибираше (тя винаги вечеряше навън), дъхът ѝ миришеше на вино и на пикантна храна, косата ѝ беше вдигната в строг кок, роклите ѝ бяха черни или тъмносини, но смайващо къси и Аристократът дълго не можеше да свикне с неприличната гледка на голите ѝ крака. Вечерните ѝ привички бяха твърди – първо изпиваше чаша чай в кухнята, като разсеяно гледаше навън, към мастилената чернота на градината и светлия пояс на уличните лампи отвъд каменния зид, после влизаше в банята и се бавеше доста. Излизаше розова и затоплена, с разпусната мокра коса, с бяла пухкава хавлия, увита около тялото. Тогава Духът дискретно се оттегляше зад червения плюш на завесите, а жената се качваше в спалнята си и затваряше вратата, а той витаеше отвън, смутен и възбуден, гмурваше се в картините, летеше около статуетките и отронваше тихи въздишки.

Накрая не се сдържа и макар че възпитанието му на благородник го дърпаше назад, се реши и влетя в спалнята ѝ леко като дихание. Искаше само да я погледа как спи, поне така се самозалъгваше. Жената спеше гола. Това го потресе до дъното на безплътната му същност. Леката бледолилава завивка беше отметната настрани и Аристократа видя като на длан красивото младо тяло, с извивки като на породисто животно, със сочни гърди, гладък корем и изваяни крака. Венериният ѝ хълм блестеше с тайнствена и порочна съблазън като смарагда на Савската царица. Луничките очертаваха неспокойни дъги по бледите бузи. Жената спеше на светло и Духа си помисли, че колкото и смела и самостоятелна да изглежда, тя все пак си има своите потайни страхове и може би се бои от тъмното. Искаше му се да я успокои, да ѝ каже, че той я пази всяка нощ и ще я пази винаги, като верен рицар, като нощен страж. В него се събуждаше нещо могъщо и той изумен осъзна, че това нещо е истинска, пълнокръвна възбуда, която би изпитал телесен мъж към телесна жена. Усещането беше страховито с невероятната си мощ.

Жената се раздвижи в съня си. Тялото ѝ се изви в съблазнителна дъга, заобленият ѝ ханш се очерта примамливо на фона на чаршафите и Аристократът изгуби волята си, усети се зашеметен, въвлечен в неудържим вихър, усети се истински и жив и се гмурна сред бледолилавата пелена на сатена, вля се в тялото на жената и започна да я люби с невероятна безтелесна нежност, само с чистата емоция на духа.

Жената стенеше тихо в съня си. А сънят ѝ беше невероятно истински и жив. Тя сънуваше красив млад мъж, може би неин връстник. Косата му беше кестенява и падаше на меки вълни около хубавото му чисто лице с изящен нос и високи скули. Кафявите му, малко тъжни очи, я гледаха с такова обожание и страст, с каквито не я беше гледал никой, никой. Меките му топли устни докосваха нежно като котешка милувка косата ѝ, прозирната мидичка на ухото ѝ, после се плъзнаха изучаващо по нейните и тя усети най-горещата, най-възбуждащата и силна като отлежал коняк целувка. А после я помете някаква стихия. Ръцете и устните му бяха навсякъде, галеха я, играеха си с нея, разпалваха пламъци по кожата ѝ и възпламеняваха слабините ѝ. Тя се разтвори като цвете за него, а той беше едновременно буен и нежен, безсрамен и свенлив и я накара да вика от удоволствието, което бушуваше в тялото ѝ. Последното, което видя в този толкова реален сън, беше милата му усмивка и дълбокия поглед на тъжните му очи.

Жената се събуди мокра, затоплена и отпусната, като след страстна любовна нощ. Косата ѝ беше разбъркана, усещаше тялото си като натъртено, слабините ѝ пулсираха. Докато се разсънваше озадачена, сънят изплуваше бавно в съзнанието ѝ. Внезапно тя се смрази, поразена от невероятна мисъл. Скочи от леглото и хукна, както си беше гола, към библиотеката. Босите ѝ нозе шляпаха силно по излъскания под. Подхлъзна се, едва се задържа и се втурна към рафтовете. Грабна огромен том с вишнева подвързия, от който наскоро беше правила няколко справки и трескаво го запрелиства. Ето го! Граф! Портретът беше красив, графът имаше изящен нос и високи скули и хубави, малко тъжни кафяви очи.

Аристократът витаеше из градината. Много му се искаше да ѝ набере цветя и да ѝ ги подари с галантен жест, а после просто да я целуне – силно и безпрекословно, да я целуне не като граф, а като влюбен селянин. Розите бяха разкошни и ухаеха на любов. Духът беше щастлив. Икономката също беше щастлива. Нищо не ѝ беше убягнало и макар че го беше смъмрила, че е „един невъздържан калпазанин, може ли така, горкото момиче“, той я чуваше как закачливо подрънква из черпаците и тиганите в кухнята и си мърмори нещо със старческо добродушие.

Жената излезе в градината и седна на любимия си стол. Изглеждаше объркана, но и странно решителна. Кафето димеше в чашата. Тя се озърна някак особено, сякаш очакваше да види нещо. После пое дълбоко дъх,поколеба се за миг и тихо попита:“ Тук ли си?“ Заоглежда се отново. Цветята в градината бяха неподвижни, нямаше никакъв вятър. Само розите се вълнуваха, сякаш невидима ръка трескаво се опитваше да откъсне цвете. Жената се усмихваше, поглеждаше градината, а после промълви: „До довечера“. След това се облегна назад и затвори очи.

Искра Веселинова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *