Яяя......

Майка Индия 2 (По следите на изгубеното „съкровище“)

Публикувано

В момента, в който обърнах телефона към Стасис, за да му покажа това, което съм открил, изражението на лицето и леката усмивка на удовлетворение от разговора с майка му моментално се промениха. Усмивката му замръзна и се втренчи в телефона като късоглед старец, опитващ се да разпознае кой му маха от отсрещния тротоар.
Затвори телефона и както си лежеше, рязко се изправи. Не бяхме сигурни какво всъщност съм открил, защото можеше да има и други туристически офиси със същото име (Индия не е малка) и само да се сдухваме от немай-къде.

Обаче пък, не можеше и да не се сдухваме въобще! След около половин час четене коментари на пътешественици, измамени по абсолютно същата или много подобна схема, както и 56 коментара в TripAdvisor за същата тази фирма, осъзнахме, че място за паника има. И надежда нещата да не са толкова черни също, но паниката определено надделя и трябваше светкавично да измислим някакъв план на действие. Часът обаче бе около половин час след полунощ в Индия, така че специално там нямаше много-много какво да направим. Това, което ни оставаше, бе поне да се опитаме да блокираме картите си, тъй като се опасявахме, че всъщност могат да използват данните им и да извлекат повече пари от сумата, която бяхме заплатили.

Аз бях платил с две карти обаче, тъй като финландската карта, която използвам за разплащане в чужбина, имаше лимит от 500 евро на ден (100 от които вече бях изтеглил на летището под формата на рупии). За това останалата част от 450 евро заплатих с българска карта. Норвежката изобщо не я бях взел със себе си. Добре, че предвидливо във финландската карта винаги имам по-малка сума, та ако ми трябват повече пари, винаги влизам в интернет банкирането си и от сметката с повече пари превеждам в сметката на тази, като транзакцията става мигновено. За това прецених, че е достатъчно да блокирам само българската. Първата ми работа, както винаги при проблем, бе да се обадя на брат ми.

Брат в нужда се познава, както е казал Буда.

Разказах на брат ми набързо, но достатъчно подробно в каква бъркотия съм се забъркал, докато Стас вече обсъждаше въпроса в другия край на стаята пък със сестра си. Естествено, брат ми ме изслуша внимателно, помълча мъчително, каза ми че съм много смотан, придружено с „лелеее“ и пак помълча. Аз не знаех много-много какво да отговоря, освен “е па… кво да прайш‘‘, за това помълчах и аз. Смотан, не смотан, брат съм му и трябваше да помага. Той също сметна, че най-разумният ход е да си блокирам картата, в която имам повече пари. В случая, в българската карта имах пари, колкото за една кола, тъй като тъкмо ми бяха превели парите от каското за колата, която ми бяха откраднали. Та хич не ми се искаше пак да ми я откраднат, този път някакви индийци. И то с моя помощ, което е най-тъпото.

Брат ми се обади на телефона, който му продиктувах от задната част на картата и за късмет, попадна на много любезна и отзивчива служителка, която прие проблема насериозно. Някак си, брат ми направи връзка между мен и служителката от банката, на която подробно обясних защо искам да блокирам картата си, както и ако е възможно, да спрат последната транзакция, направена по-рано през деня от Делхи, Индия. Това обаче нямаше как да се случи и просто блокираха картата.

След това със Стас продължихме да умуваме, прецакани ли сме всъщност или не? Ами ако турът всъщност наистина се случи? Ами ако целта им просто е била да ни привлекат като клиенти (макар и по меко казано нечестен начин), но все пак ни заведат докъдето са обещали..? Ако, ако, колкото искаш ако-та. Факт бе обаче, че са ни прецакали и макар да бяхме продължили екскурзията, съмненията щяха да витаят във въздуха и нямаше начин да се отпуснем и наслаждаваме на преживяването. Горчивият вкус вече го имаше и колкото и да се опитвахме да го разреждаме, не се получаваше.

Съмненията напълно се разсеяха, когато сгънах договора и забелязах, че от задната страна на листа също има текст, на който с много малки букви е написано, че агенцията си запазва правото да прекрати тура по тяхна преценка и по ред причини, които не си спомням, но не по-малко абсурдни от метеорологичните условия например. Като проливен дъжд! Вече беше абсолютно ясно, че екскурзия няма да има, а вместо това, ще ни изоставят някъде още на втория или третия ден, както пишеше във всички истории на нашите съпрецаканици (такава дума не съществува, не се чудете).

След кратки самообвинения за наивността ни, разбор на деня, това какво сме могли, какво е трябвало да направим и какво- не (като се обърне каруцата, пътища много), реших – защо пък да не се обадя в българското посолство. Не знаех какви точно са очакванията ми от тях и с какво пък посолството може да ми помогне, но защо да не опитам. Можеше пък да ми дадат някакъв съвет. Дори не си бях намислил реч, с която да им дам някаква по-конкретна и ясна представа за случилото се и какво всъщност очаквам да направят. Просто трябваше да направя нещо и това бе най-близкото, което ми дойде на акъла.

Изнамерих номера на дежурния телефон и позвъних от телефона в хотелската стая. За мое учудване и за късмет, след няколко бибикания на сигнал “свободно‘‘, от другата страна ми отговори леко позаспал, но очевидно стараещ се да не изглежда такъв, мъжки глас. Не знаех как точно да формулирам началото на темата, с която да започна разговора и избръщолевих някакви несвързани неща, след които, за щастие, все още имаше човек на линия. Успях някак си да сформирам няколко правилни изречения, така че човекът отсреща да придобие поне малко по-ясна представа защо аджеба звъня по нощите. Вече бе някъде около 1:30 сутринта. Вместо обаче тактично да ме прати на майната ми (така, както наскоро ми се случи при обаждането ми в посолството ни в Осло, по един доста важен въпрос, засягащ едно много важно за българската кулинария събитие), човекът не само ме изслуша внимателно и търпеливо, ами и изглеждаше, че прие нещата доста насериозно. Обясни ми, че има идея за какво става дума, запознат е с тази практика, но до сега в българското посолство не са достигали подобни сигнали. Чест за мен е да съм идиот номер 1!

Не си спомням какво точно си говорихме толкова време, но разговора продължи около час. Този човек ми отдели цял час и то не през деня, а през нощта, след като го бях вдигнал от сън. Каза ми, че не е чувал някой да е успявал да си вземе парите от измамници в Индия, но след като няма да продължаваме екскурзията, която така или иначе щеше да бъде прекратена, е по-добре да се върнем в Делхи и да отидем до посолството, за да видим има ли нещо, което можем да направим изобщо.

Само за сравнение, Стасис също се обади в посолството на неговата Литва, откъдето както и очакваше едва ли не му се изсмяха. Казаха му, че цялата информация с измамите в Индия и начина да се предпазиш, ги има написани в страницата на посолството и… “да си чел, къде си тръгнал“. Това обаче се случи от телефона на нашия посланик, който го свърза собственоръчно с посолството на Литва, като преди това сам им описа случая, надявайки се на евентуално съдействие от тяхна страна. Такова обаче категорично ни бе отказано, с думите, това е Индия, не Литва. Тук да си вземеш парите, които вече си дал, е като да получиш от умрял писмо. Те, разбира се, използваха други подобни литовски сравнения.

И така, след като с гласа отсреща решихме, че със Стас трябва да се върнем в Делхи възможно най-скоро, се разбрахме да му се обадя отново, след като го обсъдим и измислим какво точно ще правим и кога да ни очаква. Каза ми да не се притеснявам и да не се колебая дори за миг да му се обадя още същата нощ, без значение по кое време на нощта е. Просто да се обадя.

Сега трябваше да решим какво и как да го направим. Според Стасис, трябваше да се върнем в Делхи и да се опитаме да си вземем парите (макар и той да не вярваше, че има дори минимален шанс), а пък аз смятах, че не си заслужава нито да се ядосваме, нито да хабим енергия и нерви, борейки се с вятърни мелници. Смятах, че трябва просто да продължим сами оттук нататък и напълно да забравим за случилото се, все едно изобщо не се е случвало. В крайна сметка, постъпили сме наивно и сме си платили за това. С тия 850 евро, като и без тях. Нито ще забогатеем, нито ще обеднеем. Не биха променили живота ми по никакъв начин, освен това струва ли си да убиваш нервни клетки за нещо, за което скоро изобщо няма да ти пука. Вярно, неприятно е, гадно даже, но все пак бяхме в Индия, където отдавна исках да бъда и се опитвах да гледам възможно най-позитивно не нещата.

Стас обаче смяташе, че нищо не ни пречи да опитаме и че ако не го направим, това няма да му даде покой. Освен това, имахме цял месец на разположение, а това, което до този момент бяхме видели от Индия, предразполагаше, че не сме на място, на което един месец няма да ни е достатъчен. Съгласих се с него. Сега оставаше само да измислим как точно да го направим това с връщането, без да изпортим работата. Трябваше да не даваме никакъв повод на измамниците да заподозрат, че сме разкрили схемата им.

След дълги размисли и страсти (вече бе станало към 4 ч), имахме план. Щяхме да кажем на шофьора, който се надявахме, че поне на сутринта ще е още с нас, че сме се открили с наша приятелка от Финландия, която се оказало, че била в Делхи по това време и много би желала да се присъедини към нас за екскурзията през Златния триъгълник. Като разбира се, ще си доплатим допълнително за още един човек. Обадих се отново на човека от посолството, с който разговарях по-рано, казах му плана на две- на три и си легнахме да поспим, защото ни чакаше закуска и дълъг мъчителен път обратно към “любимия“ Делхи. Не бях спал от поне 40 часа.

За наша изненада, шофьорът ни чакаше отвън в 9:30, както се бяхме разбрали. Закусихме набързо и му обяснихме какъв ни е планът и защо искаме да се върнем до Делхи. Рибарят, не само се хвана на въдицата, ами и ни помоли да не се обаждаме на шефа му. Той щял сам да уреди нещата. Не било нужно от фирмата да знаят, че сме се отклонили от маршрута, нито, че искаме да прибавим трети човек, за който трябва да плащаме допълнително същата или по-голяма сума, тъй като хотелите били резервирани за двама. Той обаче, щял да ни уреди стаи за трима, като трябвало само да доплатим малко повече, но директно на него. Така щял да ни спести пари. Перфектно, казахме му. Имаме сделка. И тръгнахме към Делхи, като за малко се замотахме из Джайпур преди това. Накарахме го да мине през някакъв магазин, откъдето можем да си вземем индийска карта за телефон с някакъв интернет. Към 11 ч се отправихме към Делхи. Излизането от Джайпур, също както и от Делхи, не бе лесна задача. Имах чувството, че никога няма да излезем от това задръстване. Просто не му се виждаше краят. По едно време, докато бях заспал в колата, слушайки музика от телефона, усетих че сме на прав път и се движим. Това обаче не трае дълго в Индия. Населените места по пътя са супер начесто.

Имах чувството, че всички живеят точно до пътя, който се водеше магистрала. Хора, колелета, които се движат по средата на „магистралата“, крави, магарета… какво ли не. Това бе всичко друго за тях, но не и магистрала. Една гледка се запечата в главата ми. От лявата страна на пътя в нашата посока минаваше нещо като каналче, а от другата му страна точно на брега му, пред импровизираната къща бе клекнал млад индиец с червена тениска, който четкаше зъбите си и акаше. Все пак, не всеки ден виждаш как някой си мие зъбите на улицата! Изобщо, целият път от Джайпур до Делхи е изключителна гледка. Адски трудна за храносмилане.

Бедността на тези хора е невъобразима. Да живееш в тръба до шосето с цялото си семейство…

Що за живот, мислех си през повечето време. С какво заслужаваме съдбата си при раждането и ако е вярна теорията, че сами ние избираме родителите си, що за заблудена душа би избрала да се роди на подобно място!? А момиченцата, които се раждат в семейства, в които да имаш момиче е срам и биват убивани още същия ден!? И понеже обичам да си философствам наум, в главата си съставих теорията, че това всъщност е ада. И когато си бил лош в предишния си живот, вместо да те пратят на място, където някакъв рогат дявол те вари в казан и малки дяволчета обикалят около него, захласнати в дразнещ смях, просто се прераждаш в Индия.

Около 18 ч. бяхме в Делхи. Вече бяхме намерили адреса и на посолството и излъгахме шофьора да ни спре на Connaught Place (известен търговски център), където ще се срещнем с нашата въображаема приятелка (това не му го казахме). Ще се поразходим и ще се срещнем с него там, където ни остави след около 3 часа. Стовари ни в близост до оказаното място, където имаше паркинг, на който се разбрахме да се срещнем. Придвижихме се към Connaught Place, откъдето си спряхме „тук-тук“, местната рикша. Изборът беше огромен. За 500-600 метра ходене, сигурно 50 души ни предложиха услугите си. Отделно поне още толкова се опитаха да ни продадат
нещо. Вече знаехме за някои от най-често срещаните измамни схеми след четенето от през нощта и бяхме доста по-внимателни и определено недоверчиви. Показахме на „шофьора“ картата на телефона, който вече имаше интернет, макар и слаб, къде искаме да отидем и се разбрахме за фиксирана цена. Отправихме се към Chanakyapuri – дипломатическата зона на Делхи.

Разбира се и това градско пътуване не мина без разправии. Както следвахме маршрута, оказан на GPS-a, изведнъж рикшаджията реши да поеме в съвсем друга посока. До този момент само Стас бе говорил с него, за да му покаже мястото на което искаме да отидем и когато пое по грешния маршрут, Стас го помоли да следва посоката, която той му каже. Рикшаджията обаче бе упорит инат и продължаваше по избрания от него маршрут. Стас пък настояваше, че ние плащаме и ние решаваме откъде да мине. Посоката, която бе поел, не изглеждаше обещаваща. Даже хич. След като видях, че този човек от нормална дума не разбира, изкарах най-тежкия си френски акцент и се представих за френски полицай от град Лион. Идея си нямам, откъде пък ми хрумна подобно нещо. И как това ще повлияе на рикшаджията да поеме в правилната посока. Той, разбира се, твърдеше, че знае пряк път и че аз може да съм полицай, но той пък е рикшаджия и знае по-добре от мен. Може и да е бил прав! Навигацията обаче показваше друго и ние искахме да следва нея. Супер недоволен, все пак обърна и пое по нашия маршрут. След петнайсетина минути вече бяхме в дипломатическия квартал.

Безспорно най-спокойното и чисто място, което видях в Индия през целият ни престой. Нямаше ги катуните по тротоарите, импровизираните домове навсякъде около пътя и спящите на всяка крачка хора. Малко преди това обаче, на едно кръгово движение имаше нещо като фонтан или шадраван, където се къпеха стотици хора, а изпраните им дрехи висяха по всички околни огради.

Дипломатическата зона беше зелена, с поддържани градинки, очертания върху пътното платно разделящо отделните ленти и високи черно-жълти и червено-зелени бордюри. Тротоарите пък бяха освободени от живущи върху тях семейства. Движението също осезаемо намаля при навлизането във въпросната зона.

Да намерим българското посолство обаче, се оказа не толкова лесна задача. И въпреки, че бяхме страшно близо, не го намирахме. Обикаляхме доста около другите посолства, но нашето така и не се появяваше. Навигацията показваше, че сме на мястото, но не бяхме. Движехме се бавно и се разминахме с една руска двойка, която спряхме да попитаме знае ли къде се намира посолството на България. Оказа се, че знаят и най-накрая го открихме. Беше близо, но навигацията дори не показваше, че там има път. Малко забутано беше всъщност. На една уличка с много зеленина и нещо като крепостна стена…не си спомням точно, но си спомням, че много ми напомни на един квартал във Видин.

Посолството беше затворено, все пак беше събота вечер. Затова ме бяха инструктирали по телефона – да отидем до втората желязна порта, където има охрана. Да кажем на охраната, че търсим българския посланик и той ще го извика. Така и направихме. Охранителят беше любезен индиец на около 35г. Обади се на посланика и докато дойде си поговорихме за времето. Посланикът пристигна и портата се отвори.

Това беше Владимир Христов, трети секретар и посланик. Тогава обаче, мисля че изпълняваше само ролята на посланик, тъй като на визитната картичка, която ми даде по-късно, пишеше Ambassador of republic of Bulgaria. Записаха ни имената, телефоните, адресите, подписахме се и заедно с посланика се запътихме към резиденцията.

Резиденция…не си представяйте някакъв супер лукс. Подреден, чист, зелен двор, а самата сграда – от Бай-Тошово време. На посолството също. Дори отвътре. Бюрото май си беше оригиналното. Както и да е…

Влязохме през входната врата и се покачихме по стълбите към втория етаж, където беше апартаментът на посланика, съпругата му и двете им мънички дечица. Децата спяха, но аз заподозрях, че има малки деца още по стълбите, тъй като стените бяха издраскани на ниво много малък човек. Момиченцето беше на около годинка и нещо, а момченцето на около три и нещо. Не си спомням с точност, защото малчовците спяха и не успях да ги видя. Виждаха се обаче следите им!

Посланика и жена му бяха най-готините хора, които можете да си представите. Посрещнаха ни като истински приятели. Предложиха ни кафе и палачинки с банани и шоколад. Освен това, настояваха да останем да спим у тях. Един българин и един литовец, с които се бяха запознали преди около час.

Хората обаче лесно се разпознават.

Погостувахме им около 3 часа, през които си говорихме какво ли не. От невероятни истории за Индия и случките, които са имали, до какви ли не схеми как точно да действаме, за да се опитаме да си вземем парите. През цялото време си говорихме на английски, за да може и Стас да е част от разговора и да не се чувства глупаво. Разказаха ни за най-новата изобретателна измама. Що-годе готина мацка идва при теб с голяма професионална камера и ти казва, че много харесва чертите на лицето ти и би желала да те снима в професионална фотосесия. Разбира се, показва ти куп снимки на нейните модели и ти ръси комплименти, докато се зарибиш. След това протича фотосесията и ти предлагат договор за друга такава, високоплатена, както и за участие в боливудски филм. След успешния ден, през който си бил в професионално студио, видял си готини за техните стандарти мацки и са те накарали да се почувстваш като звезда, е време за парти. На купона разбира се има кокаин, алкохол и…две момичета за теб (не е задължително да са индийки, имат и други националности). И точно когато си мислиш, че си на най-якия купон, идва полиция. Арестуват те и те обвиняват в блудство с малолетни. Само си представете шока от подобна случка. Арестуван не къде да е, а в Индия!!! Хората дават безумни пари да се приберат у дома в един такъв момент.

Ние обаче, трябваше да измислим как да измамим измамниците. Едно от предложенията бе да намерим някой, който да облечем като полицай, тъй като шанса да се обърнем към полицията за помощ беше не нулев, а направо отрицателен. Нито имахме шанс да дочакаме реда си, за да докладваме случая, нито имахме някакъв шанс след това някой да се заеме. Всъщност, интересно нещо, което разбрахме е, че полицията в Индия изобщо не регистрира над 90% от престъпленията, с цел да не петни реномето на страната пред света. А нещата, които се случват там, са абсолютно кошмарни. Хиляди изнасилвания дневно, убийства на бебета от женски род при самото раждане, защото в някои касти да имаш момиче е неизтриваем срам. И още куп абсурди. Най-голям шанс полиция да се отзове на сигнал е, ако някой яде телешко месо. Тогава идват. Представяте ли си. Но престъпления от битов характер изобщо не биват отразявани. А нашият случай беше точно такъв. За това трябваше да измислим нещо по-правдоподобно, тъй като от полицията нямаха страх.

Друг вариант беше да инсценираме, че им водим журналистически екип, от който евентуално биха се стреснали повече, тъй като нечистата им дейност можеше да добие публичност. В крайна сметка решихме, че посланика ще дойде с нас и той ще разговаря с тях, пък ако така не се получи, ще инсценираме журналистическо разследване.

И така, след приятно прекарано време в резиденцията, където за пръв път от пристигането ни в Индия се отпуснахме и се почувствахме приятно, решихме да се възползваме от втората нощ в хотела, до който така и не успяхме да стигнем предишния ден. Не искахме нито да притесняваме семейството, въпреки че те настояваха, нито смятахме, че така ще си починем достатъчно добре. За това помолихме посланика да се обади в хотела и да провери, някой всъщност анулирал ли е резервацията или не е. Когато той се обади, разбира се не знаеха за какво става дума. Нито за мюсюлмански празник, нито за анулиране на резервацията. Посланикът не ни пусна да си ходим сами по това време в Делхи и не можахме да го убедим, че ще се справим и не е нужно да ни кара. Освен това, съпругата му също настояваше. Той се бе усъвършенствал в шофираното при този нечовешки трафик до неузнаваемост. Беше станал истински индийски шофьор. Да шофирам там, аз не бих се осмелил никога! И така, след около 40-50 минути, най-после се настанахме в хотела, в който, ако се бяхме настанили около 36 часа по-рано, нямаше да сме се забъркали в тая каша. Нямаше да сме ходили до Джайпур и обратно в най-зловещия трафик, който можете да си представите, но и нямаше да сме се запознали с това прекрасно младо семейство.

Гледката от хотела

Хотелът ни беше на улица, на която се намират много хотели. Чист и приятен отвътре, среден клас хотел и улица, на която не ти се иска да излизаш изобщо. Лудницата навън бе зашеметяваща до късно-късно. Бяхме огладнели обаче, за това тръгнахме да търсим място да хапнем. Изборът по това време не бе особено голям, за това седнахме в нещо, което в Индия наричаха ресторант. Аз не зная как бих го нарекъл…. Вече ми беше все тая и просто исках да хапна нещо. Поехме риска от очевадно безобразната хигиена и седнахме в този…в това място за хранене. За пореден път се убедихме, че най-добрата индийска храна е извън Индия. А пък този ‘‘ресторант‘‘ ще остане в съзнанието ми дълго време.

На следващият ден, понеже бе неделя и с посланика се бяхме разбрали да отидем до посолството в понеделник сутринта, прекарахме в хотела и из улиците на Делхи. Нямаше място в този ужасен град, което да ми хареса.

За щастие, на една от съседните улички, най-накрая открихме друг ресторант (представяйте си помещение с голи стени, най-много някой календар на Буда или Шива и маси от време оно с покривки от същия период), в който, най-после, разгеле, ядохме индийската храна, заради която бях в Индия. Беше ресторантче към хотелче, с истинска кухня и истински готвачи. Под истинска кухня имам предвид кухня, която прилича на такава, понеже в мястото от предишната нощ кухнята бе като от филм на ужасите. Този път уцелихме мястото. Храната бе толкова вкусна, че ядеш и просто не можеш да спреш. Ядеш и усещаш, че не можеш повече, но продължаваш. Ядеш и ревеш. Сиреното панийр, приготвено в тандур със зеленчуци и подправки, беше нещо, което до днес изпълва устата ми със слюнка, само като се сетя.

След обяда, като се върнахме в хотела, се запознахме с един младеж от Аржентина, който така се зарадва като го заговорихме, че радостта в очите му няма как да бъде описана. Патрицио, диджей от Буенос Айрес, на 29 години, бе в края на околоевропейското си пътешествие, което трябваше да включва също и части от Азия. Индия бе първата спирка от Азиатското му приключение. И последна. Беше решил, че след това, което е видял и преживял в Индия, повече от всичко на света иска да се прибере вкъщи и да види родителите и близките си. На моменти в Индия е смятал, че това може и да са последните му дни. В даден момент дори животът му преминал като на лента пред очите му. Във влака през Раджастан и Чуру, получил паник атака и плакал с глас и сълзи повече от час. Опитвал се да спре, но не можел.

Много често в тези влакове си единственият бял човек и всички останали те гледат така втренчено, че можеш да прозреш душите през очите им. И без значение, че погледът ти се среща с техния, визуалния контакт продължава, докато не се уморят да те гледат. Десетки, стотици очи, вперени в теб, които те пронизват като кинжали.

От нещата, които бе видял, ме побиха тръпки. Не само, че на моменти изобщо не е знаел къде се намира и какво ще му се случи на местата, на които е попаднал, но гледките били зловещи. На една улица в един от градовете, в квартал населен с мюсюлмани, които ядат говеждо, видял труп на крава, плуващ в локва кръв, а на метри от нея била главата й. На друго място, агонизиращо скимтящо куче, тичало с огромен нож, забит от едната страна на врата и излизащ от другата. Умряло в адски мъки няколко метра по-напред. Стресът в очите и гласа на Патрицио, когато ни разказваше историите, можеха да усетят съвсем ясно.

Вечерта на същият този неделен ден, ни се случи и една от най-странните случки в Индия. Бяхме излезли пак да хапнем в същия ресторант и да теглим един тегел на улицата (да се разходим демек). Улицата бе свързана с много други улици и преки. Повечето също толкова оживени, че игла да пуснеш отгоре, няма да падне на земята (това е преувеличено, но си беше гъсто населено). И отново по една и съща улица коли, колелета, рикши…и хора, много хора. В един момент, както си вървим с тълпата от хиляди душ, отнякъде се чува глас, който крещи – „Мистър, мистър, мистър!“. Повдигам поглед и виждам нашия шофьор! Направихме се, че не го виждаме, но той продължи да вика и да кара до нас.

Как ни видя този човек, на улица с хиляди хора и град с милиони, до днес си остава загадка за мен. Нямаше никакъв начин да знае нито къде сме отседнали, нито кога сме навън, нито абсолютно нищо, което да му помогне да ни открие. Случи се абсолютно случайно.

Попита ни защо не сме се върнали вчера на паркинга и срещнахме ли се с
приятелката ни. Къде сме отседнали и дали сме се обаждали на шефа му. Помоли ни да не му казваме, че сме в Делхи. Човекът, все още се надяваше да изкяри малко екстра парички от нашата въображаема приятелка. Имахме номера му, а той нашия не, та му казахме, че сме отседнали в нейния хотел и че утре ще му се обадим за да му доплатим и да тръгваме.

Утре обаче, беше понеделник и в 9 ч. сутринта бяхме в българското посолство. Посланикът ни чакаше в кабинета си от Бай-Тошово време с портрет на Васил Левски и някаква избеляла картина на китни български поля, закачена на стената срещу прозореца. Седнахме на масата в чакалнята пред офиса заедно с посланика, да пием по едно кафе и да се обадим в посолството на Литва, за да проверим дали биха дошли с нас, за да окажем по-голям натиск върху измамниците. Отговорът от тяхна страна вече знаете: „Пожелаваме ви успех, ама… забравете!“

Качихме се в количката на посланика и потеглихме. Отново не можех да повярвам на уменията му да се справя с трафика в тази страна. Той беше намерил адреса на офиса, но имахме съмнения, че на този адрес няма да открием нищо. Фирмата все пак имаше пос-терминал, чрез който бяхме платили, което пък ни даваше надежда, че офисът ще е все пак на адреса. След кратко лутане, започна да ни става познато и след като спряхме да попитаме един магазин точно къде се намира адресът, успяхме да го намерим.

Запътихме се към стълбите, където няколко индийци ни гледаха като индианци. Бяха объркани. В този офис “клиентите“ никога не пристигаха сами. Там доброволни, случайни минувачи нямаше. Винаги знаеха колко души са се хванали на въдицата и кой ще им ги доведе. Този път обаче, към офиса се бяха запътили трима бледолики, с уверена крачка и очевидно знаещи къде отиват. Сами. Без никой да ги води. Беше им ясно, че не сме случайни и явно работата е сериозна.

Никой не се опита да ни спре на влизане и спокойно отворихме вратата под уплашения поглед на тримата индийци. Когато влязохме в коридора, от лявата страна на който се падаше по-големият офис, веднага след нас, преди да се затвори вратата, влязоха и двама от тримата, пиещи чай. Посланикът попита уверено – „Кой е шефът?“
За наше учудване, мускулестият тарикат, продал ни фалшивата екскурзия, не бе там. Стреснат и далеч по-неуверен, не толкова “накокан‘‘ и внушителен, а дребничък, с коса, зализана на една страна, индиец отговори -„Аз“.

Посланикът сложи на бюрото му куфарчето си, отвори го, извади папка с документи, която подреди, чукайки я в масата, изкара от нея договора с абсурдните клаузи, който ни бяха дали, а ние бяхме подписали, и се представи. „Казвам се Владимир Христов, посланик на Република България, а това са мои поданици, които са били доведени тук чрез измама и примамени да закупят тур. Тук сме, за да прекратим договора и екскурзията и да получат парите си обратно“, и му показа пътя към другия офис, в който нямаше никой. Леко посран, шефът се запъти към офиса, а ние след него.

Човечецът изглеждаше толкова уплашен, че едва ли не започна да заеква. От полицията може и да нямаха страх, но когато работата беше на дипломатическо ниво, нещата явно стояха другояче. Едва ли до този момент в офиса им се бе появявал Ambassador.

„Да, да, окей, няма проблем… с карти ли сте платили или кеш?“ Казахме, че сме заплатили с карти, а той отвърна, че ще ни дадат парите кеш, а ние трябва да подпишем декларация, че нямаме никакви претенции към тяхната фирма. Звучеше прекалено нереално, за да е истина, но седнахме и зачакахме, като човекът дори ни предложи чай, който отказахме. Чувстваше се доста неловко, което беше видно по стресирания му глас и нервните опити да завърже някакъв разговор далеч от темата.

Заговори за футбол. Знаел Стоичков и Бербатов. Аз и посланика само кимнахме с глава и казахме „аха“, като му дадохме да разбере, че не сме там да си говорим. Погледнах Стас, който също седеше нервно, и му казах на руски, че нещо много ме съмнява нещата да се получат толкова бързо, а пък посланикът ми каза на български, че войната едва сега започва. Никой не очакваше всъщност да видим каквито и да било пари от тези хора “без бой“. Стас обаче каза – може и да се лъжа, но мисля, че чувам машина за броене на пари.

Тракането от подобна машина наистина се чуваше.

Не можахме да повярваме на очите си, когато пред нас на бюрото пристигнаха две огромни пачки с рупии. Почти 120 000. Бяха си спрели само за пътя до Джайпур и обратно, както и за нощувката в хотела, но това беше капка в морето. Преброихме внимателно парите и всичко беше там. Главата ми все още не го побираше. Не спирахме да се споглеждаме с посланика и Стас и всички бяхме учудени, но се стараехме да изглеждаме супер уверени. Просто исках да се махна от там и да седна в колата, когато Стасис реши да се възползва от ситуацията като играч в казино, на който му вървеше играта, и каза на стреснатия индиец, че неговият колега ни е казал, че ще анулира резервацията ни в хотела и ще получим парите си чрез шофьора. Когато сме проверили, резервацията не е била анулирана и искаме да си получим парите обратно. Сметнах го за луд, обаче шефчето попита колко струва резервацията и Стас му каза 150 долара. Шефчето ги сметна в рупии и нареди на момчето, което носеше чай, да ни ги донесе. Щях да падна!

Започнахме да пълним раниците с всичките тези пари, да слагаме по чорапи, в различни джобове… 120 000 рупии изглеждат внушително. Казах на Стас отново на руски, че трябва да се запътим към колата възможно най-бързо и да си пазим гърбовете, защото след като сме подписали декларацията, че не ни дължат нищо, не знаем какво може да ни чака отвън. За щастие, това бе просто параноя и стигахме до колата без никакъв проблем. Запалихме и тръгнахме към посолството изненадани, но щастливи. Бяхме направили нещо немислимо. Нещо, което никой друг до сега не бе успял да направи. Нещо, което без съдействието и волята на Владимир Христов, без неговото лично отношение към въпроса и непоколебимостта му да ни помогне, никога не би се случило. С ръка на сърцето мога да кажа, че успяхме да си вземем парите единствено и само благодарение на този човек. Той е абсолютен пример за това какъв трябва да бъде един държавен служител. Човек, който служи на народа си. Каквото и да напиша, ще е малко. Благодарността, която изпитахме към посланика и семейството му е огромна. Много малко са хората, още по-малко хората на такъв пост, в такава институция, които имат лично отношение към работата си. За които всеки сигнал, всеки проблем на гражданите на страната която представляват (че и техните приятели чужденци), е не по-маловажен от другите. И заслужава не по-малко внимание.

Ако всички държавни служители имаха подобно отношение към работата си, България би била едно прекрасно място!!!

Трябваше да благодарим по някакъв начин на това мило семейство. Върнахме се в хотела и си резервирахме още една нощувка, като вече бяхме решили, че след тези няколко безумни дни, имаме нужда от почивка. Бяхме чули, че Гоа е курорт, в който ходят европейците да си почиват. Тихо, спокойно, чисто, океан… място, на което щяхме да пием сок от кокосови орехи и да се наслаждаваме на живота. Истинската Индия щеше да почака, отивахме в Гоа да си починем! Още същия ден си резервирахме самолетни билети за следобеда на следващия. А сутринта отидохме отново в търговската зона, за да потрошим малко от парите, които вече бяхме отписали, и да купим подаръци на готиното семейство на посланика.

На следващия ден по обяд (всички магазини отваряха към 11 ч.) цъфнахме пред посолството с две огромни подаръчни торби с играчки, пъзели, шоколади и разни такива щуротии, както и една благодарствена картичка, в която бяхме написали по няколко мили думи. Помолихме охраната да извика посланика и след 2-3 минути той се появи зад желязната порта. Категорично обаче отказа да приеме каквото и да било. Помолихме го да го приеме, защото това е просто малък жест на благодарност, просто малко играчки и нещо сладко за децата. Стана му неудобно, но човекът си имаше принципи и не можа да приеме подаръците, като ни помоли да зарадваме някое дете от улицата, той просто не може да ги приеме. Разочаровахме се, благодарихме му още веднъж и тръгнахме, но не веднага към летището, а към следващата порта, намираща се трийсетина метра по-надолу. Щом посланика не може да приема подаръците, децата могат.

Отидохме при охраната на резиденцията, дадохме му торбите и му казахме, че сме семейни приятели на г-н Христов и просто искаме да оставим тези малки подаръци на съпругата му, за децата. Охраната прегледа всичко, провери с машината за бомба и каза, че ще ги предаде. По-късно, когато стигнахме на летището, за да се отправим към Гоа, получих SMS от съпругата на посланика, която ни благодари за подаръците и милата картичка и, че наистина не е имало нужда.

Тя едва ли е осъзнавала какво е чувството да попаднеш на хора като нея и съпруга ѝ и че отношението, което те проявиха към нас, струва много повече от един чувал с играчки. И че не парите, които ни помогнаха да си върнем, бяха толкова важни, колкото вярата в доброто у хората, която срещнахме в тяхно лице. Това е истинското богатство!

Какво заварихме в Гоа, защо решихме да се махнем оттам и се отправихме към Мумбай, плажът-тоалетна, на който всеки ден можеш да видиш хиляди души да облекчават голямата си нужда, както и най-бруталното място на планетата Варанаси -градът-крематориум, също така Джайпур, Пушкар, Удайпур и Агра, може да прочетете в следващите части на този пътепис..

Снимки: Авторът
Автор: Филип Захариев

Първата част от това екстремно пътуване, може да прочетете ТУК!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *