Щото много истории за морето засичам на тоя фейсбук бряг… И аз ще си опиша моята пък.
Бях на 15-16, когато го видях за пръв път. Морето, нали. Започнах работа в местно кръчме, за да си събера пари за каузата „Норка на море“. Работих. Събрах някаква сума. 120 лева Щото, покрай мечтите за морски Бриз, има и едни сметки, дето трябва да се плащат. Ама 120 лева си бяха сума за мен. Заминах. Настаних се при братовчеди, които почти не познавах. Те мен – също. Ама ме приеха. Като видях морето – толкова много вода на едно място (аз обожавам вода), Ревнах. Ама верно Ревнах. Щото има мечти, които като си ги сбъднеш, ти е много хубаво и ревеш.
За тези 10 дни във Варна, селянчето в мен видя много неща. И Варна видя много от мен. По-скоро просещите ми видяха сметката на парите. Аз бях (съм) силно жаловит и безкрайно глупав човек и де що имаше протегната ръка, пълнех я. До момента, в който от ония 120 лева ми останаха 30. С които трябваше да купя подаръчета, магнити, гривни с миди. Щото к’ъв летовник си, ако когато се прибираш от морето, не дрънчиш като сергия на панаир. Та, това ми беше първото море. Ядох торта в сладкарница „Неделя“. Мнооого скъпа торта. И си мислех тогава, че на баба тортата, дето я прави по Коледа, е много по-вкусна. Ма, опитът си е опит. Като се прибрах, ѝ го казах. Тя се възгордя. И ми Я направи по средата на лятото, хора! За мен! А мама – сладолед. Викам си, тез хора, ако идат у Варна, Неделята ще фалира…
Следващите ми срещи с морето, бяха работни. Демек, ходех да бачкам там. Първият път, с момчето, което сега наричам „прасе с прасе, такова“, „Любов моя“, „красавецо любим“ и „шизофреник“. Тогава бяхме само приятели. Той ми беше. Аз си бях хлътнала по него здраво. И там, на морето му го казах. От работата в хотела нямахме време за плаж. А и да имах такова, трябваше да си бръсна краката, та пак не оставаше… Ама нощем, като приключим работа, с моя приятел, тогава, сега – съпруг, вземахме си бира, слизахме на плажа, сядахме на спасителен пункт, пушехме и си говорехме до първи петли (чайки). Даже една нощ гепихме огромна кутия сладолед от неохранявана сладкарска количка. И черпехме на воля колегите. Беше яко лято. Не спестих пари много, но тогава осигурих изцяло първата почивка на мама на морето. Парис Хилтън се чувствах.
Следващото лято с един много близък мой приятел пак тръгнахме към морето да търсим пачки. Обикаляхме и търсехме работа (щото работодателят, с който се свързахме преди да заминем, ни върза тенекия), лягаме на плажа, а аз лъжех мама, че сме намерили работа в един хотел с изглед към голямата вода. Ше си кажете не е кой знае кво, ама със скъсан сак да спиш на плажа си е кой знае кво, особено, когато нощем чайките пият бира с белите мечки. Ирония на нещо си, но скоро си намерихме работа в един огромен хотел, а апартаментът ни в него беше с изглед към морето… Беше яко лято. Следващите ми морски лета, си бяха почивка. Почти. Вече сгаджосана за човека, който сега наричам прасе, любими, шизофреник и т. н. На брега ми предложи и брак. Лелей, колко романтично, ще си речете. И ще сгрешите. Щото толкова го беше срам да не го види някой и ми шмугна пръстена с такава скорост, че и да ми беше откъснал пръста, пак нямаше да разбера. Но си получих предложението на брега на морето… А в квартирата, която бяхме наели ни чакаше една побъркана дама с шапка, колкото тава за агне, и с идеята, че е велика, прочута поетеса! И че годеникът ми (вече) е тайно влюбен в нея, а аз, патката му с патка, преча на тяхната обречена любов… Прибирахме се късно, късно в тая квартира с молби по пътя, поетесата да спи! Иначе ставаше Неримувано страшно.
По-нататък бях и ръководител на детски лагер, пак на морето (мега якото лято, независимо, че едните ревяха за батут и виенско колело, другите – да се скрият и да пушат трева). С моя морски гларус минахме и по пътя „С деца на море“, все още го минаваме и живи, здрави, ще го минаваме. И през тресавището „обир по морски“ минах (бях сигурна тогава, че ме е стигнала клетвата на онзи човек, от който задигнах сладоледа). И, как да ви кажа, верно не е измислица морето. Хич дори. Особено нощем. Особено, когато си събирал цяла година някакви „дяволчета“ в себе си, идеш на брега му вечер или рано сутрин, и изпразваш душевните джобове от тези дяволчета. И ти става хубаво. Чак може и да заревеш. Така, както на 15-16 Ревнах, когато го видях за първи път. А после и като видях за първи път как на един просяк, на който му дадох почти всичките си спестявания, му порасна крак… А после и като видях как бебето на друга просеща, всъщност, беше толкова безжизнено, че си се оказа кукла. И накрая като дадох 7 лева за парче торта в Неделя, която не можеше да стъпи на единия блат на бабината. Ей така можеш да ревеш. От кеф, от срам, от мъка, от гняв, от умора. И сигурно затова е толкова голямо туй море. Побрало сълзите на милиони хора.
Моите истории с морето са и много по-смешни от тези на Къци, но! Но спирам до тук, че трябва манджи да въртя. За чаветата ни с онзи морски гларус. С който, за щастие или беда, морето ни събра. ??
А, да, и друго искам да кажа: ВИЕ, които живеете на морето и не ходите на плаж… КРЪСТ И ЧЕСЪН ЗА ВАС! ВАМПИРИ!